С Р Я Д А
Срядата е ден за сбогуване. Цветята се сбогуваха със сушата, защото ги полях. Дрехите с мръсотията, защото ги изпрах. Съдовете с остатъците от храна, защото ги измих. И де да можеше всичко да свърши до тук.
Било е сряда, когато аз съм се сбогувала с небитието и съм изплакала за първи път. Беше сряда, когато се сбогувах за последно с баща ми. И отново в сряда се сбогувах... с детството си.
В сряда приех окончателната си форма на жена. В сряда за последен път облякох снежно бялата рокля и за последен път бях в главната роля на единствения ми филм – „моята сватба”. Години след това и отново в сряда се сбогувах със своите илюзии за любовта след брака и прекрачвайки прага на една невидима врата, навлязох в реалния семеен живот.
Беше наскоро и сряда, когато се сбогувах с малкото вълнисто, жълто на цвят, папагалче. Защо ли го наричахме Папу? Не знам... Но знам, че си отиде, издъхна в ръцете ми. Натъжих се... Да можех да бъда бащата пеликан, който намирайки децата си мъртви, разкъсал ...