"Стойността на един човек в света би трябвало да се                 

   измерва със същността и броя на неговите победи"

Една велика приказка - за неукротимия човешки дух, за мъждеещата във всяка гръд изначална добрина, орисана дори на изток от Рая да създава, а не да руши, да утвърждава, не да отхвърля, да разказва за безбройните крушения на човешката душа, но и за нейните триумфални победи...

Има мигове, когато човешкото съзнание засиява от тържеството. Случва се едва ли не всекиму. Усещаш го как расте или приближава  досущ като горящия фитил към динамита. То е  някаква тръпка в стомаха, блаженство в жилите, в ръцете. Кожата ти възприема въздуха и всяко дълбоко вдишване носи сладост. В началото доставя наслада като от протягане с прозявка; в мозъка ти нещо проблясва и целият свят пред очите ти започва да излъчва светлина. Човек може цял живот да е живял сиво, в полята и горите на душата му да е царял мрак и печал. А събитията, дори значителните, да са преминавали безлични и бледи. И внезапно - тържеството - песента на щуреца гали слуха му, дъхът на земята се надига запял към ноздрите му, а шарената сянка под дървото се превръща в благословия за очите. Тогава човек се устремява навън като порой, което обаче не отнася нищо от него. И аз подозирам, че стойността на един човек в света би трябвало да се измерва със същността и броя на неговите триумфи. Може да са съвършено лични, но те ни свързват със света.

В романа "На изток от рая" Стайнбек следва тезата си, че човекът е дребна частица от едно огромно цяло, Природата, че това цяло влиза в човешкото съзнание по изключително несъвършен начин и никога не се съобразява с неговите желания. И още: като част от природата, човек често ослепява за своето истинско място, както и за истинския характер на своята околна среда, вместо да се научи да вижда и себе си окръжението си ясно и категорично, което е жизнено необходимо за неговото щастие. В книгата си Стайнбек поставя един нов въпрос: има ли индивидът възможност в тази материалистична и механизирана вселена да влияе на собствената си съдба? Това може би е главният и тревожен въпрос на твореца изправен пред избора за смисъла и съдбата на творчеството: "В най - добрия случай писането е глупава работа. Не е ли смешно да се мъчиш да нарисуваш картината на живота? И за да сториш това, сам се отдръпваш от живота. Нарушаваш собствения си начин на живот, за да стимулираш нормален живот у другите! И след подобна глупост няма да е чудно, ако излезе някое бледо отражение, а не истинска картина."

Прочитайки "На изток от рая" ще разберем какво в действителност означава да си писател и в края да стигнеш до своята победа, може би малка върху везните на многото човешки победи, но победа на мисълта и волята, на осъзнатата творческа цялост. Прочитайки романа, читателят неизбежно ще е доловил огромното напрежение и страст, с които е бил написан, независимо от редица препъвания, идейни или професионални недостатъци.