Странно е. Странно е един човек да означава толкова много за теб, а същевременно ти за него нищо. Абсолютно нищо. За него няма значение дали някога те е срещнал или пък не. Абсолютно безразличие. Всички реплики от рода, че безразличието боли повече от омразата изведнъж се оказват верни. Но нали по-добре е да чувстваш? Може би зависи за какво чувство става въпрос. Няма любов в сърцето на града, но и не само там. Любовта е изчезващ индивид. И това не е странно, а е тъжно, толкова тъжно, че ако бях способна да плача, щях да изрева от болка и очите и да почервенеят в цвят ‘късно узряла череша‘. Вече сравнително ‘голяма’ ми се струва, че се вдетинявам с мисли с искане да променя света, защото виждам колко жизненоважна е тази промяна. В днешното време на ежедневни флиртове и секс за една нощ, всичко от което се нуждаем е колапс. Нова ледена епоха в преносен смисъл. В момента сме на ръба на една нова криза, невиждана до сега. Единствената мисъл, която може да ни обнадежди по някакъв начин е, че след това ще настъпи период на разцвет – по–красив от ренесансова рокля, по-изящен от гръцка богиня, по-впечатляващ от бума на техниката  и по-истински от радост в детски очи. Където ценностите ще имат стойност и няма да се притесняваш да пуснеш 14-годишната си дъщеря навън, защото тя ще знае да се пази, но и никой няма да е склонен да ù посегне по какъвто и да било начин, защото моралът ще е достатъчно силен, за да спре изрода в хората. Ще има чудо, наречено съвест. И това чудо няма да трае три дни и няма да изчезва като всичко ценностно днес. Толкова много и същевременно толкова малко трябва на нашето общество да си отвори очите и да прозре как вървим към примамката и провала. Приемаме изкусно поднесените лъжи както сираче на Коледа прегръща новата си майка. Струва ми се, че хората не се интересуват от своето благополучие, а от чуждото нещастие. Аз едва навърших 18 години и съм се нагледала на нещастие. В очите на хората, нещастие в душите им, в сърцата им. По новините никога няма да чуете нещо хубаво, а само кой кого убил, ограбил, изнасилил, отвлякъл. А най-тъжното е, че малката ми братовчедка няма в какво да вярва, на какво да се надява. Тя казва, че аз съм нейния пример. А какъв пример съм аз? Пия, пуша, натискам се с чужденци, чиито имена даже не зная. И пак целият род се гордее с мен?! В един сайт ми зададоха следния въпрос: Ти боклук ли си? Замислих се. Цялото ми същество крещи ‘Да!‘, но все още имам познати, които са правили покъртителни (за мен) неща. Отвратителни, гнусни, ужасни неща. Как е възможно на тях да не им пука. И си имат всичко, от което според тях се нуждаят.

Не разбирам.

Аз толкова ли съм нелицеприятна, тъпа, досадна, противна , ако щете, че си нямам никого, който да ме обича такава,каквато съм, някого на когото му пука дали на мен ми пука за него? Някой, който би ми казал ‘Обичам те!‘ и да го мисли. Не искам да се опивам повече, не искам. Искам просто да се предам в лапите на живота и да спра да мисля , за малко или много няма значение. Искам да се отърва от всичките неща в главата ми – изпити, училище, балове, пари.

Нуждая се просто и само от спокойствие. И някой, с когото да слушам тъпи любовни песни  и да гледам залеза, да ме държи за ръка, да вярва в мен и да ми казва, че всичко, ще бъде о к е й.

Нищо повече. Толкова много ли искам?