Студенината в корема

                Антиутопия. Реалност. Същото е.
От силите ми е останал само прах.
И никъде не се усещам в къщи.
Освен в една несбъдната мечта.

caribiana

 Диагнозата ми някой ден – не знам, едва ли рак и алкохол. Надявам се на нещо по-екстравагантно. Ебола например.

 Не знам!

 Един ден...

 А сега умира нещо - нефизическо, далечно.

 Времето винаги променя хората. Променя и мен. Стенографски вкопава  емоциите около очите ми. Вечният огън загасна. Сега се присвиват само срещу светлината.

 Арсенно-горчивият вкус в устата ми кара венците да изтръпват. Дори кафето без захар не може да притъпи усещането за празнота.

 Любовта преминава в болка, болката в омраза. С всяка минута, с всяка секунда, хищната ù сянка обгръща все по-голяма част. Колкото и да я сдържаш, колкото и да я дресираш, накрая се губиш в мъглата – самоизяждаш се.

 Сърцето неравномерно пулсира в главата, пръстите треперят. Бавните акорди на стара песен полекичка стягат ледените си пръсти около гърлото...

 Загубих я.

 Вярата си! Не, не в хората – в себе си!

 Сънят ми бе откраднат. Страх ме е от този, който ще се събуди утре вместо мен. Ужасен съм, че той ще е чудовищно различен, а аз... аз дори няма да разбера...

 Гордостта ражда самотници.

 Без чужда помощ нося лавината от замръзнали чувства в корема си. Нося я сам, докато един ден и двамата не изстинем.