Споменът е онзи акт на човечност, когато, останал насаме с мислите си, разбираш колко неща, всъщност, ти липсват. И колко хора, които си познавал, са твърде далече или вече ги срещаш само в сънищата си.

Връщайки лентата на своя все още незавършен филм, наречен живот, търсиш отговори на въпроси за изгубена Любов, за недовършени планове или се обвиняваш за несбъднати мечти.

Но, каквито и да са причините, извикващи  един или друг спомен, първо изплуват пред очите ти всички онези красиви мигове, в които си искал времето да спре. Повтаряш  онзи любим кадър от филма  отново и отново, докато очите пресъхнат от взиране, а ритъмът на сърцето ти се забави до критично ниво...

Затова всеки спомен прилича на малка смърт. Напомня на гмуркане под водата, където, задържайки дъха си, се стремиш да видиш цялата красота на света под теб, за да има за какво да разказваш, когато изплуваш. Прилича на стъпки по вълните – неспирното движение те увлича и докато се носиш по гребена, не искаш полетът ти да спира. Сърфирането из паметта е понякога твърде рисковано, защото винаги има шанс да паднеш от дъската, когато загубиш концентрация, раздразнен от спомени, свързани с насилие или болка. Но ако си стъпвал с чисто сърце по вълните на своя живот, филмът ще бъде със щастлив край. Човек не винаги успява сам да завърши филма си. Често пъти времето не достига или, увлечени в лова на перфектния кадър, минаваме отвъд критичния ритъм, откъдето връщане няма.

Но, въпреки това, има смисъл да се научим да стъпваме по вълните от спомени. Независимо, че сърфирането там крие рисковете от една малка смърт – тази да спрем да си спомняме. Изгубените или отнети Любови са мигове, в които ни се струва, че няма да изплуваме на повърхността. Ала дори тогава, ако се замислиш колко неща, всъщност, биха ти липсвали, идва онази спасителна глътка въздух, която стремително те издига нагоре и първата стъпка по вълните, която правиш, е тази да се върнеш към себе си...

Кирил ПАЛАЧОРОВ, 30.04.2011,  00.47 ч., Бургас