Apr 24, 2008, 11:00 PM

Сълза 

  Essays » Personal
1968 1 4
2 мин reading

Всеки се нуждае от малко време сам, всеки има нужда да обмисли случващите се неща, без някой да го пита какво има. Всеки човек иска да бъде щастлив... но дали винаги се получава.

И ето, че момичето отново страдаше само в нощта. Въпреки това тези, които я обичаха можеха да усетят нейната болка... дори на километри разстояние тези същества усещаха страданието й. Въпреки това нищо не можеше да оправи настроението й. А как ли тя отговаряше на многото въпроси: ’’Какво има? Защо си тъжна?’’... ами може би тя просто имаше нужда да поплаче малко сама, далеч от този свят, без да усеща и без да вижда човешката злоба и завист.

Малкото момиче за пореден път се сблъскваше с проблемите на големия свят. Тя за пореден път се чудеше дали ще може да оцелее в тази измислица, в този ужас, където никой не се интересува от другите. Това дете мислеше и не можеше да разбере как оцеляват другите или може би точно затова само силните оставаха да живеят истински, другите просто съществуваха... някъде в сянка и покрити с тъга, незабелязани и неоценени. Дали и тя щеше да остане незабелязана? Дали и тя щеше да живее в сянка?

Тежък е животът и тя много добре разбираше това, но сега просто имаше нужда от почивка. Тя копнееше да остане сама, без да я притеснява никой от толкова много време. Сега въпреки, че беше наранена и тъжна, тя искаше да бъде сама, за да може да осмисли какво се случва и какво да направи, за да не страда повече.

Тя толкова много се беше уморила от живота, че сега разбираше дори и хората, които се самоубиват и знаеше каква е причината... Тя никога не би направила такава крачка, но въпреки това усещаше болката и страданието им.

 Мислеше си и се чудеше дали наистина сега нейният любим си мисли за нея или просто е забравена вече в нищото.

Останала сама в нощта, тя слушаше тихата музика и не искаше да се връша в реалността. Ах, само да имаше още малко време да постои така – без да мисли за проблемите, без да чувства.

Сега, единствените неща, които минаваха през главата на малкото момиче бяха тези, които пише в горните редове. Единствените неща, които я притесняваха.

Ето, това чувствам сега и може би точно затова изписах тези редове... ето от това имаше нужда момичето – да изплаче душата си чрез думи.

И ето, две сълзи се пророниха, но какви ли бяха тези сълзи... та те бяха невидими... невидими за другите, но видими за нея бяха, тези сълзи, течащи от сърчицето на детето...

© Ани All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Все едно виждам себе си.....Страхотно е!
  • благодаря много
  • Много ми хареса есето!Видях себе си в образа на момичето-но когато ми е тъжно.Има и хубави моменти.И имено в такъв момент на самота трябва да оценим красотата на живота,защотото той е усмивка дори когато плачем!
  • страхотно е наистина много добро съдържание. успех
Random works
: ??:??