Сън
Звън на аларма, ала навън все още е тъмно. Протягам ръце, любимият още спи в пашкула на емоциите тихи. Ставам, а очите тежат, някак сухи са нежните ми устни. Обличам се бавно, сънят е още в мен. Но слизам по стълбите, котка се умилква, друга мяука гладно. Търся салам, а после кафеварката. Косите ме събуждат, ожесточени от минутите. Огледалото намига, но в душата ми е празно. Денят е като мрак. Пусто е, но мирише на кафе. Детето събуждам, раница и крачки към училище. Любимият тръгва за досадната работа. Времето е ураган, помита ме, рови в сърцето, за да ме погуби.
Една сълза се прокрадва към устните, желани.Но сухи като севера. После втора....
Мразя часовника, той е убиец.
И тъгата като обширна бездна, поглъща моминството, съкровеността... Клепачите са странни минувачи на отчаянието.
Аз съм парцалена кукла, без мечти. Полъх на дихание, образ на мъжа, сивото ме сграбчва и изпраща... там...
... Студ и повей на безкрай.
Коя съм?...
© Ана Янкова All rights reserved.
