Всичко мое са парцалите вдясно, правещи красиви вълнообразни линии. Само наподобяват истинското ми сърце. Бият вместо него. Заместват го без никакво достойнство. Аз крещя. Викам го да се върне, но празнините са повече дори от раните. Има място за цяла скала над морето, на която да се вея, и дори да бъда златна. Въпреки това, само Посейдон ще ме види… и ще почувства.

Парцалите се вълнуват от вятъра в празнините. Там, където сърцето е било някога. Гънат се безутешно и правят всичко възможно да покажат, че можем без него. И те, и аз. Него го няма, няма го слънцето и миризмата от печката, и палачинките, и вечерното кино. Има само мен на произвола на съдбата. От сутрин с кафето до обяд с водката. А вечерта е безутешна. Тя скърби и за миналото, и за настоящето. За бъдещето въобще не мисли, за да не спре да съществува от болка и никога да не срещне отново утрото.

Правилните линии на парцалите се изкривяват. Под пълна упойка са от обяд… и изглеждат щастливи. Ще пламнат всеки момент, но не е от водката. Не е от опита да забравят всичко. Те вече нищо не помнят. Развяват се безпомощно, без идея дали нощта ще ги спаси. Без да знаят дали той ще им прости огромните грешки. Нелепо се разхождат из пространството, както мисълта ми се носи безтегловно, но и тежко.

Описваме кръгове. Моите парцали искат да постигнат завършеност. Не знаят, че не могат да я получат. Не мога да им го кажа, за да не го кажа и на себе си. Всички ще чуят за тази справедлива  болка и ще погледнат напред празно. Не могат да изпитат нищо сега, а и не искат. Не смятат, че е заслужено. Твърде е рано за утрото.

Парцалите все пак са мокри, обагрени до крайното червено. Тежат ли, тежат в дясната празнина. Искат да имат аорта, която да им каже да се предадат и да умрат щастливи. Но и тя не знае дали да ги пусне. Не е достатъчно благородна. Живее, за да чуе последно „да” и да се събуди. Или да си отиде завинаги. Също като мен.

Аортата е бъркала многократно. Изтласквала е прекалено много кошмари, преживяла е много от тях, други е убивала. Най-големите ги крие дълбоко. Те са родили парцалите. Тя не живее като другите, дори да го иска. В нея се блъскат хиляди гласове и мисли, без право на милост. Искайки да излязат, те я разкъсват. Но тя има здрава стена, няма да ги пусне. Няма да позволи нейното отчаяние да е чуждо. Твърде е егоистична. Както и аз.

Тази аорта и нейните парцали… те винаги ще съжаляват. Ще се лутат между грешното и вината, без някога да намерят път. От обяд ще чувстват студа вън и ще пият жега, за да убият всичко в себе си. А вечер ще се надяват да сънуват, за да изпитат нещо човешко.