Съвест-касичка

Земята е едно голямо, зеленикаво-синьо и красиво място, което се населява от
мъдри, милосърдни, един-друг крепящи се и разбиращи се мислещи същества. Имат си
само един незначителен проблем:

*******************************************************************************

Проблемът, който е метнал клупа около тлъстия гушеврат на обществото западно и
ин витро осеменява трудността, с която се поемат решения и вършат избори,
обкоренява немарливо описаната, комерсиално изтълкуваната и криво разбирана
постъпка на Джизъс- именно да позволи да бъде разпнат на кръст. Насажданата
хилядолетия от златоустата му, сърцекаменна и институционализирана, най-върла
последователка, псевдо-вина, че някой вече се е жертвал заради нас, ежедневно се
полира и облизва от материалната ни поробеност, давайки на думичката ¨псевдо¨
един удачен случай да се разплати подобаващо за всичките й нанесени полу-истинни
употребления и да въплъти буквалния си смисъл. Пониква примирено-активен
заразен бурен- грозният навик тайничко да разчитаме, че някой ще се хвърли в
огъня заради нас, респективно ще приповтори номера с кръста или поне ще ни
дупеприбърше с мека многопластова тоалетна хартия, оставяйки ни, самоизвърнали
очи, в компанията на вече попривикналата със смрадта ни отвратена миризма на
дъхавокафяво унижение. Неусетно, всички възприемаме хигиенните навици на Пилат
Понтийски, с бегла инфектофобийна разлика- ползваме модерен парфюмиран течен
сапун от телевизионна реклама, чиито обидно плитки умозагниващи и шаренохрупкави
на вкус внушения приемаме за чиста, бляскава монета. От сребро. Една от
многото. Прилежно като свраките, говеем сврачешките ценности: лъскави колелца
събираме и си ги крием в кесийка, изкусно пресъшита от грубощавената кожа на
сама беззъбно-прегризалата гърлото си наша мъртвородна съвест. Плацикайки се в
мътната супица, микс от плахия лицемерен земепритеглен взор на отървалия се с
условна присъда съден многократно рецидивист и консерва декоративно,
консервативно хартиенокамшичено самобичуване, гарнирани с лоени пръжки пръжнати
до златисто и огризки-душегризки, ние извършваме най-голямото предателство-
отказваме се от себе си. Готови сме да страдаме на малки порции, да сънуваме
самотни, сълзепотни и страшно празни кошмари, да имаме дребно-дребнави и
рахитичноохранени, болни мечти. Плащаме с невежество за калните индулгенции на
всевъзможни разнолики пътуващи търговци, облечени в банално изветрелите дрехи на
незадоволителните обяснения и крещящите претъркани обуща на лъжливите обещания.
Миродушевно-удобна, реало-реалистично отразяваща пристрастяващите
долносъзнателни навици и лъжеживото-необходимите привички, е
междуухозагнездилата се смъртомътеща илюзия, самозаблудата, че някой или нещо ще
поеме отговорността за делата ни. И ако някой пита "защо" получава "защото е
облачно" Разбрахте ли колко е просто? И евтино. Мрън-мрън, мрън-дрън, мрън-трак
щрак… простено да ни е.
Амин.
И пак.
И пак.
И пак.
И страх, страх, страх, страх, страх, страх, страх.
От враг.
От крах.
От смях.
ОТ бях/съм/?
От смърт.
До смърт.
?