Там някъде - в далечината - оставих всичко лошо... Всичката болка, всичките лъжи и онзи фалш, който ме убиваше всеки ден, все повече. Там някъде остана ти, останаха онези, които наричах "приятели", останаха и няколко (и аз не знам колко точно) години от моя живот. За тези няколко години пораснах, от глупаво момиче станах жена, от малка пикла (ще ме извините за израза) се превърнах в човек... Минах през много обиди, лицемерие и лъжа, но най-важното е, че се научих да вярвам в себе си... Да вярвам, че мога, каквото и да става, да вярвам, че колкото и пъти да падна винаги ще имам сили да стана... Заради вас загубих всичко - уважението на другите, гордостта си и душата си. Заради вас доброволно падах в калта и понасях стрелите на съдбата. Защото, когато загубиш всичко, когато се окажеш сам в пустиня от злоба, когато всяка следваща крачка е път към бездънна яма... тогава осъзнаваш значението на истинската любов и преданото приятелство, разбираш колко струва това, да бъдеш честен със другите и себе си, да обичаш, без да очакваш нищо в замяна... Да, вие победихте! Признавам. Но аз поне се научих, че в една война важното не е да си победител, а да запазиш себе си - защото вие не успяхте. И отсега нататък ще побеждавам аз! От нищо, благодарение на вашата жестост, се превърнах в нещо... а вие... Вие ще си останете там, долу, в калта на двуличието и алчността. Там, където бях, откъдето тръгнах и там, където не смятам да се връщам... Така че: "На добър час,приятели!" Не ми беше чак толкова приятно, но отсега нататък съм сигурна, че ще ми е...:)