"Заповядайте на топлите гевреченца!" Жената стоеше на последната спирка и приканваше пътниците, слизащи от автобуса да си купят от "топлите гевреченца". Точно тази умалителна форма ме жегна. Погледнах я - трепереше като лист в ледената утрин. Дори и устните ù трепереха, докато се усмихваха. И тази усмивка беше искрена, не беше просто служебно лицемерна. В жестокия студ нямаше място за лицемерие, защото всеки е опрян до стената на оцеляването и е такъв, какъвто е - истински. Затова тази жена беше трогателно истинска на фона на отминаващите я с мълчаливо безразличие граждани, на фона на мръсния сняг и бруталния до цинизъм студ. Беше истинска с треперещата си усмивка, която беше като пламък на свещ - до болка уязвима и ранима. Беше истинска и с това толкова нежно умалително "гевреченца", което така драматично контрастираше на грубата словестна и безсловестна действителност. Колко ли изстрадана беше тази мъничка нежност? През колко ли големи невъзможности беше минала, за да разцъфти точно тук - насред леденото безразличие на мръсния град, който отдавна няма нужда от гевреченца и не вярва, че те са топли. Колко ли последно достойнство е било нужно, за да изрече тази мила умалителна форма, вместо да заплаче от горест и отчаяние в тази безизходица. Безизходица, довела всички до тази последна спирка - най-последната спирка човещина, на която, Боже, все още има топли гевреченца нежност. Малко поизстинали в студа, но все още топли...