04:10 часа - Бързият влак за София... Влязох в купето и започнах да си събличам якето. Единият от спътниците ми веднага ме предупреди: "Момче, не се събличай, в купето е студено, няма парно!" Погледнах го изненадано. Сериозно ли говореше? Идвах от вън, от минусов студ, а този ми обясняваше колко било студено - при всяко положение беше по-топло в купето, отколкото навън. "Студено е!", започна да ме убеждава и другият спътник. "Аз пък ви казвам, че тук е топло!", отговорих им по-убедено от двамата взети заедно. И наистина беше топло. Нямах обяснение защо, но на мен ми беше топло, въпреки че парното наистина не духаше. Двамата ми спътници се отказаха да ме убеждават и се увиха зиморничаво в своите дебели дрехи. Аз се отпуснах и блажено затворих очи, усещайки меката топлина, изпълваща купето. Може би всичко се дължеше на влизането ми от студено на по-топло. Или - не знам! Имаше ли значение, беше ми толкова приятно топло, че се унасях в кротък сън. Виждах само киселите физиономии на премръзналите ми спътници, които отказваха да приемат, че в купето може и да е топло. Горките, те не можеха да усетят малкото топлина, която имаха - мислеха само за многото топлина, която нямаха...
... Докато се унасях в сън, се замислих - дали пък не е така и с щастието?! Човек да си седи в купето на своя живот и да си мисли, че е малко щастлив, дори направо нещастен. Докато при него не влезе някой истински нещастен, който да му каже, че може да бъде много щастлив и с малкото щастие-нещастие, което има...
... Дали?! Не ми се мислеше - аз бях един щастливо заспиващ на топло нещастник!
"Ще ме събудите ли, когато наближим София?!"