Отваряш очите си, събуждаш се от съня, в който си живял последните месеци и се чудиш, защо миналото  е само миг във вечността. А какво ти остава, освен  спомена, красивите моменти, за които се сещаш с усмивка или тези, които  ти носят горчилката и тъгата. Миговете, в които не болката, а  обидата  и разочарованието от другия, ти навяват  чувството, че си измамен, че си неразбран.

Но всичко в този живот е преходно,  днес може ти да си подтиснат, обиден, тъжен и ядосан, а утре да бъдеш най-щастливия човек на земята.

Защото след  всяка болка  следва усмивката, защото след всяка радост идва тъгата. Но най-безпомощен  се чувства човек тогава, когато няма с кого да сподели тези мигове. Няма го другия, другия в лицето на близък, приятел, любим.

Но болката е болка, защото трябва да се прикрива, защото тя е само на човека, който я изпитва. Защото тя е вътрешна рана. А раните могат да се излекуват само от този, който ги е нанесъл.

Но човек трябва да живее, за да търси щастието, защото само тогава  ще намери смисъл в съществуването си. Щастието под формата на личен успех, любов, усмивка дори. Защото именно малките радости в живота са най-скъпи. Защото само една дума, само един жест могат да те накарат да заплачеш от умиление.

За това целият ни живот трябва да премине в търсене на „едни очи”, в които като се вгледаш, да откриеш душата си. ”Едни очи”, които те допълват до цялото, ”едни очи”, които те правят по-добър човек. Тези очи ти ще обичаш цял живот. А ако ги намериш, за теб раят ще слезе на земята!