Feb 14, 2012, 6:27 PM

Тухлената кула, раздвоението на личността и изборът 

  Essays » Phylosophy
2587 0 1
3 мин reading

     Сънувах, че падам не един или два пъти.  И то от висока кула като тази от приказката за Рапунцел. И отдолу има бодливи храсти.

Някои казват, че докато падаме, ние умираме. Не знам, не съм пробвала. Не мисля и да пробвам, защото е вредно за главата. Но сънят беше толкова реалистичен. Направих сравнение с онзи, заплетения филм с Лео „Генезис“ и се замислих, че наистина не знам как съм попаднала на тази кула. Даже не помня да съм се хвърляла. Просто падах и виждах червените тухли, от които кулата беше построена. Те играеха ролята на кадри от моя живот.  И докато падах и умирах, виждах живота си като на лента и в главата ми се връщат мислите, спомените, моментите дори когато не е имало мисли там. И в душата ми избухва пожар... Или не, по-скоро ураган, цунами, апокалисис. Една преломна точка, играеща от своя страна ролята на границата между разума и лудостта. По някое време, може би по средата на този полет, всичкi образи изчезнаха и на тяхно място се появи моята душа. Тя застана под мен, гледайки ме в очите. Двете с нея се гледахме, аз бях ужасена. Сякаш бях актриса във филм на ужасите и виждах вътрешностите на своя приятел, който току що беше изкормен от психопата убиец.

-          Коя си ти? – попита моята душа.

По дяволите, колко труден беше този въпрос. А колко много отговори можеха се дадат, но никой от тях нямаше да е верен, защото самата аз не се познавах. Самата аз не знаех какво искам, не знаех какво чувствам, не знаех имам ли разум, или не, не знаех дали изпитвам любов, омраза, егоизъм, не знаех имам ли сетива... Защото разумът и душата не са едно цяло. Две отделни неща са, две отделни същества, живеещи в едно тяло....

Ето защо всеки човек има две личности в себе си. И тези две личности не са сърцето и мозъкът. Сърцето и мозъкът са просто органи. Вярно, че са жизненоважни, но са просто органи. Двете личности са душата и разумът. И всеки човек е луд. Някои хора даже имат и още личности в себе си. То затова се нарича „многоличностно разтройство“. Тук се намесват и докторите, за да лекуват тези личности, дето са ти в повече. Само дето лекарите  искат  убият всичките твои „приятели“, за да те излекуват, понеже затова са учили в медицинския.  Накрая се озоваваш сам в бяла стая с бяла риза...

Нито душата знае какво е разум, нито разумът знае какво е душата. Единият не знае какво прави другия. Но двамата са някакси взаимно свързани. Разумът е винаги там, когато душата пристига. Може би двамата са като двойка, мъж и жена, и непрестанно се карат, не постигат съгласие, нямат нищо общо, твърде различни са, но не могат един без друг. Понякога душата има желания и игнорира разума,  за да не й попречи той. Ето къде се крие парадоксът на живота – две абстракции, които не се познават, са свързани. Две абстракции, които съществуват, за да си пречат една на друга. Две абстракции, съжителстващи в главата ми, винаги противоречащи си. И аз се чудя на кое съм отдадена повече – на разума си ли, на душата си ли?

Красотата на всичко това се крие в бодливите храсти долу. След падането. След дългия път, изминат от върха на тухлената кула, до земята. Изводът е много прост – което и да избера, във всеки случай ще падна и ще се убода. Отдадена на душата и първичността си, ще падна и ще се убода. Отдадена на разума и рационалността, ще падна и ще се убода. Това, което ме успокоява, което ме крепи по пътя надолу, което ме поддържа жива, докато падам е, че винаги имам избор. Какво и да ме сполети, винаги ще имам избор.

© Цветомира Пархоменко All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Защо? С този въпрос... Като опият в психологията на една много малка частица от големия пъзел на екзистенциализма, който в “компания” с всекидневните илюзии – а те като вплетена мрежа от множество нарисувани портрети, представят проекцията за това: Какво е човек да съхранява в собственото си съзнание два свята? В свят на две матрици от Аз-а за Аз-а и в свят на собствена матрица Аз и Аз... Екзистенциализма в “компанията” с всекидневните илюзии се вписват в голямата история на Веселата кукла...



    Заключителна бележка

    Веселата кукла е кукловод... Неиини марионетки са собствените й проекции на
    два образа Аз и Аз...

    Това е кратка история разказана по странен начин.

    Главен герой и идея за тази история е човекът – но може би за тези човеци – личности, възприемайки себе си като независими философи. Изключващи общоприетите рамки за възприемането и разбирането на философията... Не като наука (защото философията не е наука, както се приема за погрешно тълкуване), а като пространствена театрална сцена на човешкия разум...

    А пространствената театрална сцена на човешкия разум – е целенасочено внимание за бягство от Трагедията, която ражда тъжни и опечалени човешки съдби – един така сериозен цикличен затворен кръг, на който е заробен чистия разум...



    (тема от раздел: "Веселата кукла - проекция на два образа...", ръкопис първи: "Тихата война на човешкия разум...", автор: Пламен Дилов)
Random works
: ??:??