Убийците на времето
- А-а... Вие! По кой член?
- За предумишлено.
- А-ха, ясно. Признавате ли?
- Признавам!
Отиваше си, а нямаше кой да го спре. Борихме се да го задържим при нас. И въпреки омразата ни, здраво се бяхме вкопчили в Него.
Компанията не бе голяма. Пиехме и току поглеждахме към нашия враг в ъгъла.
Яка глътка ром, цигара, бавно изпуснат дим – още няколко убити мига на сметката ни.
Пореден поглед встрани от масата. Там беше. Седеше почти ненатрапчиво, все едно ни игнорираше, а не ние Него. В началото му се надсмивахме и го гонехме, но напоследък започна да се примъква все по-близо.
Мразехме го заради това, което е. Мразехме го за това, че изличаваше мечтите от сънищата ни – садистично и бавно. Ненавиждахме го заради откраднатите образи в огледалото, заради натрупаните спомени.
Въпреки че искахме да остане, се правехме, че не съществува. Разкъсваше душите ни дори сега, когато играехме на карти, за да го убием.
Някъде, дълбоко в нас, нещо бе заяло. А бяхме млади, още неживели, ...