Убийците на времето

- А-а... Вие! По кой член?

- За предумишлено.

- А-ха, ясно. Признавате ли?

- Признавам!

Отиваше си, а нямаше кой да го спре. Борихме се да го задържим при нас. И въпреки омразата ни, здраво се бяхме вкопчили в Него.

Компанията не бе голяма. Пиехме и току поглеждахме към нашия враг в ъгъла.

Яка глътка ром, цигара, бавно изпуснат дим – още няколко убити мига на сметката ни.

Пореден поглед встрани от масата. Там беше. Седеше почти ненатрапчиво, все едно ни игнорираше, а не ние Него. В началото му се надсмивахме и го гонехме, но напоследък започна да се примъква все по-близо.

Мразехме го заради това, което е. Мразехме го за това, че изличаваше мечтите от сънищата ни – садистично и бавно. Ненавиждахме го заради откраднатите образи в огледалото, заради натрупаните спомени.

Въпреки че искахме да остане, се правехме, че не съществува. Разкъсваше душите ни дори сега, когато играехме на карти, за да го убием.

Някъде, дълбоко в нас, нещо бе заяло. А бяхме млади, още неживели, несънували... Убийци.

От раждането си бяхме закърмени с отровата му. Всеки ден поемахме по малко от нея, някъде между цигарата и поредната глътка, в онези няколко умъртвени мига, с въздуха, който дишахме, с умиращите недежди.

Последен шанс:

- Ела! Да пием! – седна редом с нас. И пи. Усмивката му ставаше все по-голяма, все по-перверзна. Разправяше истории, как някой ден дъртата ще дойде с косата, но след като Той приключи с нас, а ние се смеехме. Напи се и започна да пее – един от нас. Бяхме изтъргувани – отдавна... Сетне заспа на балкона.

Другите отдавна ги нямаше.

Знаех – утре ще си отиде, без да има кой да го спре... Глухо изщракване в тишината. Изстрел...

Спрях го! От упор! В главата – за по-сигурно!

... Ви осъждам на доживотен затвор, без право на обжалване. Съдът се разпуска.

Станах без да усещам нищо. Все пак го спрях. Него – Времето...