Каква огромна самота е всъщност любовта?
Дали изобщо бих могла да я разбера някога... задавам си този въпрос много редовно! Най-голямото щастие за мен бе преди почти година, когато открих своята, може би, сродна душа. Един от най-любимите ми моменти... Част от живота, която не бих могла да забравя в никакъв случай. Колко са хората, чиято "любов от пръв поглед" е продължила толкова дълго, колкото моята? Може да съм била наивна, малка или нещо подобно, но просто го усетих... Какво усетих, ще се попитате... Не зная, просто го усетих, усетих, че всичко ще направя за него, независимо от обстоятелствата, времето и мястото.  Той просто трябва да е моят живот, моето слънце, моята единствена и цялостна съставка за моето свръх аз! Всичко се случва толкова бързо... Може би, ако беше останал за по-дълго време, щях да разбера, че не е за мен, но времето го наложи. Трябваше да си замине.... Защо ли? Заради завист, може би, заради талант, заради комплекси, не мога да кажа с точност! Едно от най-глупавите извинения чух почти месец след като бяхме тръгнали. Едно толкова плоско, жалко и прозрачно оправдание и то от възрастни хора. Е, замина си той... очаквах го, естествено, както си му е реда. Както баща, отиващ на война, казва на сина си "ще се върна", детето му вярва, а бащата така и не се завръща! Спорове по телефон... естествено са безмислени, но се проведоха все пак. След, може би, два месеца, откакто не се бяхме виждали и чували, а аз не можех да го забравя, се реших да му пиша, пък каквото ще да става. Толкова дълго време ми отне да разбера, че постоянно за него мисля и за нищо друго... Излизам с други, а той ми е в главата, излизам с какви ли не... Все при него ми е мисълта и то защо? Защото подобен човек не се забравя лесно! За мен е уникален и сам по себе си неповторим. Той бе просто в съня ми, в мислите ми, в учебниците ми, в главата ми, във всяка кола със регистрация "ХХ", във всеки случаен човек. Това бе просто върхът на всичко. Както си и мислех, стана както исках: Писахме си, говорихме по телефона и той се съгласи на компромисен вариант. Дойте Коледа с малко обещания, неизпълнени, както винаги. Дойде моят рожден ден... Ядосана, както винаги, разбрах, че няма да понасям такова отношение от негова страна. Тогава изобщо не разбирах, че той иска да е с мен, иска да е тук, а не там, но просто бариерата бяха парите. Исках едно-единствено нещо. Нещо толкова голямо, но само това щеше да ме успокои за дълго време. Исках да го видя, макар и за миг. Исках да е тук поне за ден, поне за час, поне за минута да го докосна, да усетя колко близо е до мен, а всъщност толкова далеч, да разбера колко голяма е тъгата, колко силна е болката, колко голяма е любовта помежду ни! Исках само това. Не стана както си го бяхме обещали... не стана както си го бях мечтала, не стана както трябваше, беше предвидено и както искахме ние. До април месец просто... някак си нямам спомен какво сме си говорили, мислили, правили сами, но знам, че помня всички съществени части от разговори. Бях твърдо решена, че трябва да го видя през пролетната ваканция. Имах парите, имах куража, имах възможността, но нямах разрешението! Е, с моята "best friend" отидохме да си купя билет за автобус. Всичко беше толкова добре измислено,толкова добре смазана история беше, просто се учудих на себе си. Как успях да не се изпусна пред някого  и да кажа какво съм намислила. Прикрих дори това, че си подготвих и багажа ден преди пътуването. Времето за чакане беше огромно и тягостно за мен. Раздирах се отвътре, не знаех дали да се кача или да върна билетите и да се прибера. Не знаех как ще реагират нашите. Не знаех какво ще стане, дали ще дойдат да ме приберат или не. Изобщо не помислих как ще реагира семейството му, когато разбере, че съм на 17 и че нашите не знаят къде се намирам. Притеснявах се единствено и само какво ще стане, когато се прибера в София. Не очаквах неговото семейство да е толкова загрижено за момче, което вече от 4 години е пълнолетно и може да мисли само. Толкова бях щастлива, когато се качих в автобуса и той тръгна. Тръгна, сякаш след повече от час чакане. Болеше ме сърцето, знаех, че греша, знаех, че съм права, знаех, че трябваше да предразположа повече нещата. Знаех, но все пак толкова исках да го видя, че не исках да допусна грешката да кажа на някого и той да каже на нашите! Знаеха само доверени хора, непознати и съученици. 4 часа в автобус ми се сториха като 10 с влак. Скука, омраза, притеснение, главозамайване, тъга и радост в една душа, в едно сърце, в мен самата! Когато пристигнах...  охх, повярвайте ми, исках да сляза 20 минути преди да сме стигнали гарата. Исках да го намеря, исках да го усетя в прегръдките си. Болеше ме, всичко ме болеше отвътре, когато го видях, единственото нещо, което исках, е да останем сами. Не исках да виждам никакви негови приятели, роднини и не знам още какви познати. Но те, естествено, не разбираха, че просто не ме интересуваха те, а само той. Те не ми бяха стояли толкова дълго в главата. Не ми се отговаряше на въпроси от сорта на: какво ще учиш след 12 клас... Как пътува... Пиеш ли кафе, ядеш ли това и каква ще станеш, като пораснеш голяма. Простооо тези въпроси... опитах се да отговоря както трябва, както знаех, че ще се хареса на всяка майка, но просто не успях. Казах неща, които сами по себе си означаваха, че не се опитвам да се подобря, ами превъзходството ми е в кръвта и се подигравам на всички, без изключение. Просто се изразявах някак бегло, не ми се обясняваше, не ме интересуваше какво ще каже тази жена, а още повече какво ще си помисли за мен.  Исках само да останем сами. Накарах го да излезем навън. Което може би бе най-голямата ми грешка. Как не ми хрумна, че трябва да ù обясня на таз майка какво точно съм намислила, за да е наясно, а не да ме гледа с недоверие още в самото начало. Почувствах се като на разпит и исках да запазя повечето информация за себе си. Не исках да се разкривам в самото начало. Когато тя разбра, че нашите не знаят къде съм, ми се изясни всичко като бял ден пред очите. Тази жена не само, че не приличаше на всички майки, които познавах, тя дори не искаше да ми покаже, че го прави за мое добро. Тя ме видя, тя знаеше какво ми е, тя много добре разбра, още когато се разплаках, че не ме интересува тя, а само и единствено той. Само за него бях мислила толкова дълго време, тя знаеше, че след като постъпи така с мен, аз ще я нахраня пред него и той ще ме зареже... Тя просто знаеше, че той е твърде зависим от нея, за да избира каквото и да било. Аз се сдържах, нищо не казах, знаех, че няма какво да кажа. Тя беше права... Тя, тя, тя, тя! Но в крайна сметка аз нямаше да се целувам с нея, нали? Какво ме интересуваше нейното мнение? Защо толкова навътре го приех това? Тя може да ме е изгонила от дома си, но не ме е изгонила от живота му! Защо се бях филмирала толкова много, че тя е против мен? Тя просто има типично турски характер... Това защо не ми хрумна? Само турците правят така... Само и единствено те се държат така... Личеше ù, че не е расла в България, личеше ù, че аз не съм проблем, а просто това, че съм българка, е проблемът. Просто можех само да се съгласявам с нея... Нямаше какво да споря с ничии майки! Нямаше какво да ù обяснявам. Щом не ме е разбрала... значи никога не е била влюбена истински. Ако знаеше какво ми е в сърцето, нямаше изобщо да ми каже каквото и да било. Сериозно очаквах майка, която разбира, че аз съм привързана към него и не мога да си тръгна, само защото нямам 18, очаквах майка, като тази на Калоян. Бях прекалено самонадеяна, знаех, че ако започна да съжалявам за стореното, значи съм сгрешила, а не беше така! Аз не бях сгрешила!  Трябваше да го видя, налагаше се да го докосна, трябваше, това бе единствената ми нужда, плачех всяка нощ, не защото го няма, а защото не беше до мен, когато не исках да съм с никого другиго. Плачех, защото единственият човек, познаващ сърцето ми, беше на 38 години и щеше да каже на родителите ми, че се саморазкъсвам вътрешно, заради друга личност, докато по света има толкова много хора. Сърцето ми беше цяло, но в същото време беше на толкова хиляди парченца, че дори и магия не би го сглобила. Бях заета... Имах работа, нямах воля, за да я свърша. Всичко, свършено от мен по това време, беше така направено, че да показва, че съм нагла, добра и независимо от обстоятелствата, аз мога и сама, без да завися от когото и да било. Поведението ми показваше, че аз съм по-добра от вас, затова трябва да сте ми благодарни за това, че съм около вас и че не ви гледам от високо (както всъщност си и беше). Мечтата ми беше да съм с него, имах таланта да успея във всичко, но аз исках да успея в най-глупавото, може би. Мислех си, че няма как да стане това някой да е в същата ситуация като мен. Знаех, че няма как някой да се раздира заради друг човек, както аз... Трябваше да не показвам слабост, защото само това чакат всичките ми, уж, Приятели... Показвах колко съм добре така, как мога сама, мога и с някои, мога и когато си поискам да съм зле, добре или в еуфория. За какво ми бе всичко това? Трябваше просто да покажа, че и аз имам чувства, че и аз умея да допускам хора до себе си, а не само да изграждам прегради и стени. Колко много трябва да изживея, за да разбера, че без проблеми живея сама със себе си, без толкова близки хора и без любов? Препоръчвам на всичките си приятели живот без любов, а аз самата... аз самата се измъчвам с нея. Цяла и безмилостна, както по приказките.
Обичам те!