„Зад всичко прекрасно, което някога е съществувало на този свят, винаги се е криело нещо трагично. И най-скромното цвете разцъфва в мъки.”
                                                                             Уайлд

    Ако някой има тайна рецепта как да се пропусне един ден и направо като по филмите да се отиде на следващия, моля да ми пише!
    Винаги съм мразела рождения си ден. Ненужен ден за никой, най-малко за мен с предизвестен край, с ясно почасово разпределение на времето и с много, много Аз, Моя милост, Ирена. Утре е 19 януари - моят ден.
    Няма никаква полза или поука от него, нищо което може да извлечеш и да ти послужи я за в бъдеще, я за вратичка в заплетена ситуация, я за начало на нещо като писане. Просто и ясно - за нищо!
    Ставаш, получаваш преградки и целувки както в никой друг ненормален ден (това му е лошото тук, че не обичам да ме мляскат) и отиваш на училище. Не, не извинявам се! И отиваш на мястото, където всеки ден, щом слънцето изгрее, се събират глупаците и малоумниците. Че така… нахулваш си на ръката невидимия за околните, зелен щит с формата на дявола и се впускаш гордо, но и предпазливо напред.
    Черпиш с бонбони съучениците, черпиш с бонбони и учителите, усмихваш се мазно на клишираните им пожелания, които,  известно е на всеки не живеещ в заблуда, уважаващ себе си човек, че са само „клишета” и удобно подбрана, изтъркана фраза в неудобен момент… и пак разтегливо и невинно се усмихваш. А тук забравих да вметна, че понякога прехвърчат и SMS-и или разговори от роднини не могли да дойдат от многото работа и грижи на твоя празник. Какво да ги правиш, отговаряш им, нали и те са хора?
    Не, че нещо, един ден е в годината, могат да кажат някои хора, ама аз този ден наистина не го обичам много.
    „Странно нещо са числата. Могат да те притеглят, да те анализират както си искат, но всеки знае, че наистина значимо е как играеш.” - каза веднъж Нейтан Скот в нашумелия сериал „One Tree Hill”. Аз ще кажа друго: наистина значимо е какъв си! Винаги съм анализирала същността си като объркана, мъждукаща между едно или друго от многото незначителни неща… Странна. Онзи ден, в 4-тия час ми дадоха такава дефиниция. Просто си седях облегната на парното, което или аз топлех, или то мен… Наблюдавах дървения сиво боядисан под, на обозначените места с жълти ивици, протрит от подметките на безмозъчните лешояди и гледах бързо движещите се облаци през високите мръсни прозорци. Тогава реших да се поразходя из запустелия, но пазещ в стените си шум от поредното междучасие и много преди него, коридор. Една съученичка беше седнала в задния двор (дворът се намира до салона)… и отидох да я навестя. Тогава за мен последва един доста странен и неочакван обрат в разговора. Странна съм била, не съм като другите, не съм играела роля, а съм себе си, казвала съм каквото мисля и точно затова не съм и била приела в много кръгове… но тя ми се възхищава.
     17 - някакво двуцифрено число… Е, какво пък? Висока съм към 1.70, тежа около 60 кг. И мразя почти 85 % от живота си. Е, знаете ли достатъчно за мен? Тази година ще си пожелая, щом духна 17-те свещички, наредени кръгово върху шоколадовата торта, да бъде една важна и стойностна година. Да постигна това, което искам, да се докосна дори и с върха на палеца си до така изстрадалата, трепереща, недостижима, самотна мечта… и дано тази година има повече, които да вярват в мен!

         Утре имам рожден ден!