„Утре може би ще е късно...”*
В памет на Денка
Бързаме... Винаги и за всичко – когато се разхождаме, когато се храним, когато обичаме, понякога и когато се разделяме, когато растем; започваме да бързаме от деца и продължаваме до... Звучи жестоко, но някои бързат и да... умрат: уж живеят, а животът им е път към небитието...
И докато бързаме, забравяме да... общуваме! Мълчим, когато най-много ни се иска да крещим; мълчим, когато обичаме; мълчим, когато мразим; често мълчим, когато не би трябвало... И говорим, когато би трябвало да мълчим...
Колко пъти имаме да казваме нещо на някого, но си замълчаваме. Казваме си: „Утре... утре специално ще се видим и ще кажа...” или „Толкова е специално, че не е за телефон...” Утре... Сега нямаме време... Бързаме за... никъде. Или търсим точните думи – може би по-емоционални, по-високопарни, с повече патос... А хубавите неща звучат просто... Те си имат думи – не е нужно да ги търсим...
Защо се сещам за това сега? И защо очите ми се пълнят със сълзи... Имах една приятелка. Преди време си споделяхме всичко, говорихме си, смеехме се и плачехме заедно; по едно и също време половинките ни бяха разбили сърцата... и прегърнати на кухненското диванче си обещавахме, че това повече няма да се случи, няма да го допуснем – „отново да изпепелят храма ни”... После тя замина. Да работи в чужбина (като много други).
Преди повече от година се върна. Видяхме се няколко пъти. Говорихме си общи неща – като добри познати, които се срещат случайно след 2 години... Исках пак да се посмеем, да си поплачем... но се бяхме отдалечили. Исках да ú кажа толкова неща – че ми липсваше, че я обичам, че ми е приятелка все още... но си замълчах! Утре – казах си... или другата седмица като се видим... Толкова ангажименти имам сега... Само я прегърнах и... замълчах, а исках да ú кажа толкова неща... хубави неща. Мислех, че цялото време е пред мен... или поне достатъчно. И пред нея... Но – не! Пред нея вече беше само... вечността! Ракът, гадният рак... А аз мълчах...
Мила приятелко, липсваш ми! Надявам се да ме чуваш! Вече няма да мълча... Няма и да бързам! Дано не съм закъсняла... много!
_______________________________________
* Цитат от стихотворение на Дамян Дамянов
© Мария Петрова-Йордано All rights reserved.
