Aug 20, 2005, 12:07 PM
В моя делник липсва...
3 мин reading
В моя делник липсва...
Беше вечер.Бавно вървях по улицата,като мразовитият вятър вееше множество снежинки направо в лицето ми... Но аз не усещах нищо-нито жестокия студ, нито силния вятър,бях някъде другаде... Бях с приведена глава,а от очите ми бавно се стичаха полузамръзнали сълзи. Бе минал половин час,откакто се разделихме.Не бях на себе си. В съзнанието ми със скоростта на светлината преминаваха най-различни мисли. увствах се много самотен, имах усещането, че всички са ме изоставили. Повдигнах глава и погледнах напред,ослушах се... всичко наоколо беше притихнало. Уличните лампи хвърляха бледожълта светлина и това още повече натъжи, наоколо нямаше жива душа - дори нито една кола. Извенднъж усетих в себе си голяма празнота...да,няма го вече човека, когото толкова много обичам, той си бе отишъл!
Веднага си зададох въпроса как ще живея от сега нататък.Вече няма да има кой да ми казва "Обичам те", няма кой да идва всеки ден до у нас само и само да ме прегърне и целуне...
Няма го човекът,който ми даваше с любовта си толкова много сили,който ме окуражаваше в тежки моменти. Чувствах се извънредно слаб. По дяволите, колко ми липсва тази любов. Колко е несправедливо всичко: бориш се с всички сили, а после какво получаваш? Самота!
Продължих напред по мрачната улица.Сградите се бяха надвесили навъсено над мен.Обърнах си погледа настрани и замръзнах на място.Бях застанал пред едно зелено борче, но това борче имаше особено значение за мен.Именно пред него ние за пръв път се допряхме един до друг и тогава усетих, че се влюбвам, че искам да я прегърна, че искам да я целуна! Гледах борчето със смесени чувства. Толкова ме болеше, че това е минал момент, загубен безвъзвратно в миналото.
За миг затворих очи. Представих си онзи топъл слънчев ден и от гледната точка на страничен наблюдател се видях себе си заедно с любимото ми същество - един до друг. Отворих бавно очи, премигнах няколко пъти и със студената си ръка избърсах все още топлите сълзи. Болката ставаше все по голяма... имах чувството, че не мога да дишам. Лиспата и празнотата в мен ставаха все по големи - страданието - също. Отминах борчето и то остана в далечината, ускорих крачката си. Крачка след крачка... спрях. Стоях като закован, от очите ми се стичаха сълзи. Бях стигнал мястото, където се бяхме се срещнали за пръв път, точно преди шест месеца, шест месеца, които толкова много ще ми липсват и които никога няма да забравя. Не бях на себе си. Сълзите продължаваха да се стичат по лицето ми... Имах чувството, че полудявам... исках да умра, точно тук - на това място. Как исках да върна времето назад и да съм на същото място, но преди шест месеца и с нея. А сега бях сам смичък, в мразовитата вечер... Събрах сетни сили и с бавни отмерени карачки продължих към вкъщи. В главата ми като на кинолента преминаваха всички хубави моменти с моята любов... не усещах, че ушите ми са почти замръзнали и вървях бявно, като призрак, по мократа улица. Снежинките ме удряха в лицето, но щом го стигнеха се стапяха, така както моята любов
се стопи в нищото. Неусетно бях стигнал до вкъщи. Отворих пътната врата и с тежки крачки из качих стъпалата. Силите ми се бяха стопили, аз бях едно нищожество, без любовта аз бях нищо. Със силна тъга осъзнах колко хубаво е да обичаш и най - вече да бъдеш обичан. Осъзнах,че любовта е най-ценното нещо на света и трябва да се бориш за нея каквото и да ти струва това. Аз се борих,но не успях! Тя си замина... Замина си, но не и от сърцето ми, защото там в него тя още гори със силен пламък. Да, ще ми липсваш много, любов моя, ще ми липсват прегръдките ти, вкуса на устните ти, усмивката ти, гласът ти, погледът ти. Без теб животът ми няма да е същия. Но знай винаги ще те пазя вътре в себе си, в сърцето си и в момeнти когато много ми липсваш, аз просто ще затворя очи и ще си припомня хубавите преживявания заедно. Колкото и да ме боли, аз още те обичам и ще ми липсваш ти!
Беше вечер.Бавно вървях по улицата,като мразовитият вятър вееше множество снежинки направо в лицето ми... Но аз не усещах нищо-нито жестокия студ, нито силния вятър,бях някъде другаде... Бях с приведена глава,а от очите ми бавно се стичаха полузамръзнали сълзи. Бе минал половин час,откакто се разделихме.Не бях на себе си. В съзнанието ми със скоростта на светлината преминаваха най-различни мисли. увствах се много самотен, имах усещането, че всички са ме изоставили. Повдигнах глава и погледнах напред,ослушах се... всичко наоколо беше притихнало. Уличните лампи хвърляха бледожълта светлина и това още повече натъжи, наоколо нямаше жива душа - дори нито една кола. Извенднъж усетих в себе си голяма празнота...да,няма го вече човека, когото толкова много обичам, той си бе отишъл!
Веднага си зададох въпроса как ще живея от сега нататък.Вече няма да има кой да ми казва "Обичам те", няма кой да идва всеки ден до у нас само и само да ме прегърне и целуне...
Няма го човекът,който ми даваше с любовта си толкова много сили,който ме окуражаваше в тежки моменти. Чувствах се извънредно слаб. По дяволите, колко ми липсва тази любов. Колко е несправедливо всичко: бориш се с всички сили, а после какво получаваш? Самота!
Продължих напред по мрачната улица.Сградите се бяха надвесили навъсено над мен.Обърнах си погледа настрани и замръзнах на място.Бях застанал пред едно зелено борче, но това борче имаше особено значение за мен.Именно пред него ние за пръв път се допряхме един до друг и тогава усетих, че се влюбвам, че искам да я прегърна, че искам да я целуна! Гледах борчето със смесени чувства. Толкова ме болеше, че това е минал момент, загубен безвъзвратно в миналото.
За миг затворих очи. Представих си онзи топъл слънчев ден и от гледната точка на страничен наблюдател се видях себе си заедно с любимото ми същество - един до друг. Отворих бавно очи, премигнах няколко пъти и със студената си ръка избърсах все още топлите сълзи. Болката ставаше все по голяма... имах чувството, че не мога да дишам. Лиспата и празнотата в мен ставаха все по големи - страданието - също. Отминах борчето и то остана в далечината, ускорих крачката си. Крачка след крачка... спрях. Стоях като закован, от очите ми се стичаха сълзи. Бях стигнал мястото, където се бяхме се срещнали за пръв път, точно преди шест месеца, шест месеца, които толкова много ще ми липсват и които никога няма да забравя. Не бях на себе си. Сълзите продължаваха да се стичат по лицето ми... Имах чувството, че полудявам... исках да умра, точно тук - на това място. Как исках да върна времето назад и да съм на същото място, но преди шест месеца и с нея. А сега бях сам смичък, в мразовитата вечер... Събрах сетни сили и с бавни отмерени карачки продължих към вкъщи. В главата ми като на кинолента преминаваха всички хубави моменти с моята любов... не усещах, че ушите ми са почти замръзнали и вървях бявно, като призрак, по мократа улица. Снежинките ме удряха в лицето, но щом го стигнеха се стапяха, така както моята любов
се стопи в нищото. Неусетно бях стигнал до вкъщи. Отворих пътната врата и с тежки крачки из качих стъпалата. Силите ми се бяха стопили, аз бях едно нищожество, без любовта аз бях нищо. Със силна тъга осъзнах колко хубаво е да обичаш и най - вече да бъдеш обичан. Осъзнах,че любовта е най-ценното нещо на света и трябва да се бориш за нея каквото и да ти струва това. Аз се борих,но не успях! Тя си замина... Замина си, но не и от сърцето ми, защото там в него тя още гори със силен пламък. Да, ще ми липсваш много, любов моя, ще ми липсват прегръдките ти, вкуса на устните ти, усмивката ти, гласът ти, погледът ти. Без теб животът ми няма да е същия. Но знай винаги ще те пазя вътре в себе си, в сърцето си и в момeнти когато много ми липсваш, аз просто ще затворя очи и ще си припомня хубавите преживявания заедно. Колкото и да ме боли, аз още те обичам и ще ми липсваш ти!
© ОоОоОоОо ОоОоОоОо All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
-
Невероятно е .. остави ме направо без думи!Много е хубаво и същевременно толкова тъжно!
-
прекрасно е...и толкова тъжно...
-
Красиво както винаги..
-
Много е хубаво...
-
ТОни много готино...болезнено но готино ...щом сте се разделили значи любовта не е била толкова реална, а просто сега ти липсват всички хубави неща на една връзка с човек който си опознал интимно.
-
Всеки поне веднъж в живота си минава през сипещата се жар на неспасената любов,наистина е тежко да се бориш, но напразно... написаното е просто жестоката реалност, но ти продължи... просто продължи.
-
хммм на тва оставих коментар....що си го пуснал два пъти или е различно???шот почва еднакво....
-
Наистина е написано с много чувство ..
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
