Студена и синкава е тази вечер във Венеция. Бяла непозната пара пълзи над смълчаните градски канали и само тук таме се люшка светлинка от закъсняло магазинче или улични лампи. Край тях бягат хиляди млади снежинки, лутат се на ята и се сипят по покривите на престарелите къщи, по первазите на тъмните прозорци и дъгообразно извитите мостчета.

 Венеция спи под диплещата се завеса на снегопада, навсякъде лъха осиротяло на зима и на самота, а нозете ми крачат бавно по незабележимо покрилите се каменни плочи, покрити с първият бял снежен мъх за сезона.

Усещам с цялата си душа колко прелест може да има всяка тиха, прикътана венецианска улица, с вързана в дъното на тесен канал малка черна гондола, завита с брезентов чохъл, която също спи, събрала туристическия спомен от лятото.

 Спят гълъбите под мраморните корнизи на двореца на дожите – и те сънуват зимните си сънища. Дреме и кондукторът на малкото туристическо корабче край “Чиеза дел Салуте”, без да разбира, че ритмичният кръговрат на времето е превъртял движещото се колело на света още по-напред. Променило се е едно от четирите лица на земята, за да съзрее, премине и то, и после отнесе нещо след себе си…

Венеция спи зимна и недокосната…

Но защо ли помня тази синкава вечер?

Или и нея вече отдавна я няма…

После отведнъж, без да зная защо, се събуждам  и поглеждам навън. Дебелите венециански завеси все още спят, запазили топлината на тъмната стая. А долу вече тече гъста лепкава мъгла по улиците, усещам мириса на влага, на плесен и на мокър камък. Плуват в дрезгавото навъсено утро очертания на църкви и архитектурни сгради, забравени от вечерта, сънено мигат неоновите реклами на малки барчета и кафетерии. Тъмнеят, както беше и през зимата, стъклата и на старите къщи, все още мътния въздух не се е пробудил докрай и край пресъхналите градски фонтани.

А нещо се е случило.

Не мога да го разбера…

Обличам се и излизам навън.

Все улички, канали. И улички...

Но изведнъж, в подножието на каменните стъпала на “Риалто” изскачат от мъглата фигурите на Арлекин и Пулчинела, на вечният Палячо и прекрасната и гореща Коломбина. Започнал е единственият и неповторим празник на шутовете и веселието. Отвсякъде се появяват преоблечени хора, които заливат улиците и мокрите площади.

Празник, бликнал от времето на Дионисий, за хората без празник, дошли дори от близките градчета, за да се посмеят и се веселят, без да мислят поне днес за нищо…

Арлекин прегръща своята Пулчинела, тя се плези на околните с някакво очаквано нетърпение и страх. Напудрени и с изкуствени бенки, маркизи притварят сладострастно клепачи. И в това пиршество от багри и лудо веселие, единствено очите на всички, скрити под разноцветните маски, са  същите, като на онези хора, изписани върху картините на Тициан и Каналето.

 Защото оттогава нищо не се е променило…

Дори и това утро, повтарящо се през времето, превърнато не само в обред, но и в заклинание.

Срещу онова, което все не ни достига…

Но хората се смеят и кривят, бягат по каменните мостчета или танцуват. А над тях, сред утринната влага, все по настойчиво и топло се мъчи да пробие унилото слънце.

И никой наоколо не забелязва, че дошла е вече пролетта…

А до вечерта, когато всички ще се съберат на площада пред “Сан Марко” има още време, когато странните маски, прекосили вековете, идващи от нощите на историята, ще се съберат и ще танцуват до другата утрин.

И така, до края на света…