Нашата любов отмина, но всеки ред, който посветих на теб - ще продължава да бъде част от нещо. От бъдещето. Някой тихо ще премине през всеки стих, ще замълчи. Миг на чужда възхита, че има такава любов, уви, която загина.
П.С. Това не е есе, не е нищо, което може да се впише в някоя от останалите категории. Дори не се опитвам да напиша нещо емоционално. Не искам да ви трогна, нито него. Тук бе възпята първата любов на едно момиче, което бе невинно - като роза без бодли. По този начин се отърсвам, направих го отдавна.
Посвещавам го на миналото. Заслужава.