Време е за "Сбогом"

                                                                                                             На Я...

                        
  Какво от това, че ми се правиш на велик, като знам, че си един глупак. Не си мисли, че не ти личи!
"Аз съм несериозен и не мога да обичам!" И какво от това, че ми каза това? Само ти губиш... а и не си мисли, че ти вярвам. Когато беше с мен, ме обичаше и то прекалено много, а сега ми излизаш с номера, че не можеш да обичаш. Всъщност това са реплики на еидн много наранен човек, който се страхува да обича, а не че не може. Аз го знам, въпреки, че не искаш да ми го признаеш. Няма смисъл да се правиш на някой, който не си и никога няма да бъдеш.
  Знам, че ме обичаше. Виждах го в погледа ти, усещах го в целувките и думите ти. Още помня всеки миг с теб. Просто запомни: каквото и да ми казваш, каквото и да правиш аз никога няма да те забравя, въпреки, че не заслужаваш любовта ми.
  Всъщност, сега се замислям, че вече май найстина не можеш да обичаш. Когато бяхме заедно, беше един толкова мил и всеотдаен човек, а сега си безчувствен и много променен. Но се радвам, че навреме избягах от теб. Въпреки, че го правех много пъти и винаги се връщах. Този път обаче няма да е така. Ще те оставя със самотата ти и с всички горчиви спомени. Аз от теб си взех всичко, само сърцето си не успях... но нищо. Не ти се сърдя, че си го изгубил.  И без друго вече беше твърде немощно да обича отново... Тръгвам си. А ти къде ще отидеш? Малко е трудно да избягаме от съдбата си, нали? Но стига толкова!
  Несъм сигорна кой от двама ни е виновен? Аз ли не те разбрах или ти не чу виковете ми. Между нас толкова отдавна не се е случвало нещо истинско... А аз продължавам да се мъча да разбера сърцето си. Защо, въпреки всичко, продълйава да те обича? Защо, въпреки всичко, винаги ще те обича? Знаеш много добре, че все още съм готова да дам животът си за теб и никой, никога няма да обичам повече от теб!
  А болката разяжда малко по малко душата ми. Вече се примирих с  мисълта, че те изгубих, свикнах с безразличието ти, приех дори и тежкото ти мълчание. Бях привикнала към всичко, но не и към това, да не те виждам и да не чувам гласа ти. А сега се чувствам объркана и най-вече безпомощна. Не искам да плача, защото знам, че така няма да те имам отново. Не знам дали някога ще се върнеш, не знам дори, ако се върнеш, дали това, което е в съцето ми, ще бъде живо. А просто исках да ти кажа, че беше единственият човек за мен. Покрай теб не виждах другите -погледът, усмивката ми, всичко беше за теб!
  Ще мога ли да забравя как трепваше сърцето ми, когато ми казваше "Обичам те!"? Има начин, но как да го намеря, когато всичко ми напомня за теб? Няма да бягам, няма да се крия! Ще застана лице в лице с мъката и ще запазя в сърцето си думите, които исках да ти кажа...