Всеки има своята пустиня

   Всеки, родил се на тази земя, открива своята пустиня, докато израства в обществото и открива себе си по пътя но опознаването.
   Пустинята за някои е храмът, където намират утеха, а за други  – самотата, която ги кара да се чувстват ненужни на този свят. Пустошта, която откриваме така внезапно  и от която понякога толкова силно се нуждаем, че заключваме всички врати към себе си, към своята душа, се нарича самота. Но не онази, която те кара да търсиш пристан някъде далеко от себе си, а другата, която те зарежда с енергия, за да можеш да се изправиш след поредното падение в живота и да продължиш напред с достойнство.
  Пустинята, това е самотата. Тя е твоето най-далечно, най-потайно място, където само ти можеш да отидеш. Никой няма ключ за тази врата от живота ти – само ти. А той се намира скътан някъде в твоето сърце. Там няма злоба и пошлост. Там са твоите – нашите - мечти. Всичко е красиво и недокоснато от човешка дребнавост.
  Пустинята е отшелничество. Бягство от хората, но не завинаги, а само за мигове от времето, което така бързо препуска и минава покрай нас, без да можем да го спрем, камо ли да го върнем. В тази наша измислена или истинска пустиня откриваме миражите на нашия живот. Оазисът, пълен с буйни и неспокойни води. Там можем да останем сами за ден, два, че и по-дълго. Да размишляваме за времето, когато всичко е било идеално и истинско. За времето, когато сме били деца, за несбъднатите мечти, за първата обич, за сладостите и прегрешенията в живота. Пустинята е куфарът, където заключваме старите спомени – добри и лоши. Оставяме го до непознатите миражи и оазиси сред пустошта, за да го потърсим и отключим отново някой ден. Започваме нов живот.И някой ден след месец-два, година-две се връщаме в нашата пустиня, за да отключим куфара отново и да оставим  новите спомени до старите. И така цял живот. Ще си отиваме и връщаме, за да можем да запазим всяка малка добрина, всяка малка илюзия и всеки малък кошмар за цял живот.
  Пустинята - тя е част от нас. Пустинните хора – това сме ние. Успели  сме да я съхраним в сърцата си, защото това е нашият недостъпен храм, където душата ни разкрива своята болка и радост.