desertRose (Шели)
4 6
Apr 27, 2006, 3:15 PM

За Живота 

  Essays
2249 0 3
Отивам някъде. Задънена улица. Кола, шофьор с бясна скорост. Още няколко секунди
и ... Изведнъж осъзнавам цялото си същество, усещам всяка фибра от тялото си,
поглъщам с очите си красотата около мен, усещам полъха на вятъра, вслушвам се в
бръмченето на някаква кола. Това което ме оставяше равнодушна, което ме
отвръщаваше и отблъскваше сега неустоимо ме привлича, сякаш влива в мен огромна
енергия, страст, воля, непримирим копнеж да живея, да се смея до полуда, да
плача до припадък, да викам и крещя с цяло гърло докато някой чуе зова ми за
живот. В моя неизчерпаем последен миг съзирам истината, че трябва да живея така
сякаш съм изправена пред смъртта, защото с всяко дихание аз избирам дали да се
потопя в нобятността на един миг или да изчезна завинеги, без следа, без да е
имало смисъл. Колата се приближава - живот или смърт, свобода или забвение...
всъщност вече нямам право на избор. Огромно бяло петно - не това не е рая, нито
ада, а таванът на стаята ми. Сънувала съм кошмар. Кошмар напротив,
прекрасен сън, който ме научи как да живея.

© Шели All rights reserved.

Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Много вълнуващо!От мен 6!
  • Браво, Соня, много синтезирано и категорично си защитила идеята си.
  • ох! зарадвах се като разбрах, че е бил тавана!!
    есето ти е хубаво 6/6
Random works
: ??:??