За ключета и ковчежета
1 min reading
Вчера реших да подредя душата си... тръгнах по множеството коридори и гледах вратите, зад всяка имаше по един спомен, скъп или може би омразен... отворих вратата с твоето лице. Разгледах стаята, беше обсипана с теб... усмивката ти, лицето ти, докосването ти... а трябваше да я затворя... как ли? Взех едно златно ковчеже, с три катинара, откраднах си малко от блясъка на очите ти, улових и звука на смеха ти и онова малко немирно кичурче, което винаги съм искала да пригладя с ръка... затворих ги в ковчежето и излязох. Тръгнах отново по коридорите, за да стигна до най-отдалечения килер. Там заключих и трите катинара, докоснах отново ковчежето, за да почувствам топлината на отминалите дни. После оставих ковчежето на един от рафтовете до други... те вече бяха студени, а твоето още грееше... дали и то ще изстине... не знам. Обърнах се и излязох от килера. В тъмния коридор се вгледах в ключовете... какво ли да ги правя? Насочих се към предверието на сърцето си, там има хиляди ключове, за всички затворени врати в живота ми и други златни ключета. Сложих и тези там, може някой ден да искам да си спомня блясъка в очите ти или звука от смеха ти, или може би... онова немирно кичурче... Обичах те... Сбогом!
Поздрав!
