За моите учители

През последните дни често си мисля за моите учители, от които тръгна всичко – животът, мислите, страстите, поривите, мечтите, сблъсъците и всичко, вероятно свързано с моето препускане през годините и времето или пък с помъдряването.

Едва ли мога да преценя от какво е това и дали е необходимо? Навярно е, защото наближава първият учебен ден, който винаги свързваме с училището и учителите.

Те, учителите, толкова различни в своето излъчване и поведение, са оставили толкова много в нашето, в моето съзнание и поведение, че трябва много по-често и открито да се връщаме към тях и това, което са ни дали, за да бъдем достатъчно добри и достатъчно различни. Предавали са частица от себе си, от знанието, от своето усещане и от своята същност, а ние, малките „грабители“, не сме дори подозирали колко трудно е било всичко това за тях.

„Има два вида учители – такива, които те заливат с толкова много информация, че оставаш скован, и такива, които само с един малък подтик, ти вдъхват сила, с която можеш да скочиш чак до небето“, споделя Робърт Фрос, американски поет, четирикратен лауреат на наградата Пулицър. Вероятно е така. Но не по-малко точен в своето определение е Фридрих Дистервег, който твърди, че: „Най-важното явление в училище, най-поучителният предмет, най-живият пример за ученика е самият учител“. И може би е прав, защото това казва, показва или дава пълния отговор на въпроса: Какво е учителят?

Преди две години имах среща с моите първи учители – трогателна, различна и дори притеснителна. Среща, при която като че ли притеснението беше повече у тях, а у мен бе останало очакването, че те отново са онези, които познавам от детските си години …

За мен те бяха онзи важен урок, който не само си заслужаваше, а трябваше да преживея с тях. И тези спомени (събрани по някакъв особен начин в душата и сърцето) да остават завинаги у нас, и бъдат толкова истински и искрени. Вероятно оценката или по-скоро отношението към тях е всичко, което им трябва или понякога липсва.

Нашите учители, те са силни хора и не се нуждаят от подкрепа. Но се нуждаят от показване в онзи смисъл на думата, че са по-ценни от много други така „ценни“ хора, предмети и вещи, които на практика са ни напълно излишни. А споделената обич е може би най-истинското признание, че са свършили онази доста тежка задача по създаването на човеци. Дано се е получило и при мен, за което им благодаря!

проф. д.н. Венелин Терзиев