За/На Моята Муза
За/На Моята Муза
Моята Муза си няма име. Всеки нарича своето вдъхновение “Муза”. Не е ли обидно за Музата на всеки да има свое собствено име като това на другия? За това аз ще и измисля име.
Името ще бъде тайна. Само ние двете ще го знаем. Така никой няма да може да я извика и да открадне от идеите ми. Ще й измисля име, сякаш измислям име на детето си. Всъщност щом тя е в моето съзнание, то тя е моя, плод е на моите идеи и вълнения, изглежда както аз искам. Понякога е Слънце. Дори цяло есе съм посветила на Слънцето, може би малко хора биха се сетили, че то е моята Муза. Друг път тя е под формата на любимия. Виждала съм я и като ледена река. И все е красива – най-красивата, за да може да вдъхновява.
А дали има по-силна от Музата. Та тя само като те докосне ти започваш да пишеш и пишеш, сякаш ти дава енергията да мислиш и едновременно да преценяваш дали е нужно да казжваш нещата. Идва и си отива. После се чудиш кога пак ще дойде. Не оставя следи след себе си. Всъщност оставя. Има начин да я намериш. Тя е в книгите. Сигурно от там идва, защото нали, както Бог е създал хората и е сред нас като покровител, така и книгите са създадени от Музите и те са техните покровителки. Само дето и в книгата може да се скрие, ако е решила днес да е палаво дете.
Ето сега, Музата ми скоро ще си отиде. А дали е поласкана, че пиша за нея?
Или може би ще ми се обиди, че вече не знам какво да кажа и скоро ще спра да пиша? Ами така е, когато си тръгне, ала нищо, тя пак ще се върне, нали?
Музо, когато се върнеш ти обещавам, че ще пиша повече за теб. Само пак ела и не забравяй, че имам нужда от теб.
© Велина All rights reserved.
мерси
