За противопехотните мини
За противопехотните мини
Сапьорите, казват, бъркат само веднъж...
Пиеш! На екс, задъхано, жадно, отчаяно.
Бързо живееш, бързо обичаш. Свикнал си да умираш мимоходом – по много пъти.
Безсмислено губиш време в обясняване на ненужностите си.
Грешни отдадености тежат, увиснали на раменете.
Не изгаряш мостовете зад себе си, защото там няма дори път.
Зад теб смачканите хоризонти тъжно изтичат през счупената призма на отминали истини.
Без спирачки, убиваш скоростта с предавка надолу...
Състезаваш се – с нея, с него... накрая – със себе си!
Крадеш щастието на чуждо реализирани обичания.
И в мълниеносността на световъртенето - потъваш. Тялото няма време да регенерира всички частици изхабили се по трасето в тази първа и последна обиколка.
Без време за сълзи и усмивки....
Научен на самоувереност, пренебрегваш всички червени светофари.
А после... в шума на целия този вихър, сред всички гласове, които са те молели, укорявали, проклинали през годините, чуваш ясно отчетливо – Щрак.
Това е. Без послепис
Озърташ се и разбираш, че не си успял да задържиш нито едно сърце, през което си минал.
Оглеждаш с лека надежда, дърпаш бавно крак и се молиш. Молиш някой да е извадил детонатора!
© Филип Филипов All rights reserved.
Всеки минава през това...
