Питам се колко ли още пъти ще трябва да започвам отначало? Колко ли още "фалшиви" хора ще трябва да срещна, докато открия Него? Хората казват, че именно така се научаваме да ценим истински човека с главно Ч, когато го срещнем, защото Той ще бъде различен... Но какво става, ако го срещнеш и дори не го познаеш? Когато си наранен, се страхуваш... страхуваш се, че всичко ще се повтори и отново ще те наранят, и дори без да искаш, нещо те дърпа назад и не ти позволява да се довериш, кара те да се съмняваш във всичко и всички. Това е нещо като защитна реакция от ново разочарование и от още повече болка, която, така или иначе, няма да имаш сили да понесеш... Питам се дали някога всичко ще отмине и след време, когато чета тези редове, ще се усмихвам и ще се опитвам да си спомня чувствата, накарали ме да напиша това... или пък това чувтсво никога няма да се промени и никой няма да успее да заличи болезнените спомени и празната самота, която толкова дълбоко се е загнездила в мен самата и понякога имам чувството, че се задушавам от нея?... Толкова искам да се освободя от всичко, да забравя, ей така, просто да заспя и когато се събудя, всичко да е било сън... Сънищата се забравят, дори кошмарите избледняват с времето, но защо спомените продължават да ни преследват? Защо не може като се събудим на другата сутрин да приемем, че те вече са минало и да ги оставим там, а продължаваме да се връщаме към тях и продължаваме да страдаме и да се самоизмъчваме? Искам... имам нужда да забравя... да започна отначало, но този път и да вярвам, че всичко ще бъде различно, че няма всичко да се повтори отново... Толкова пъти се изправях и продължавах напред, но всеки път, когато се обърнех назад се спъвах и падах, и всичко се повтаряше отново и отново... сега отново съм на земята... седя и си мисля как ще се изправя отново, ще отправя поглед напред и смело ще продължа, опитвайки се поне да изглеждам силна... докато отново не се обърна назад и не загубя силата и волята си... А може би именно в това е грешката ми... може би просто трябва да се науча да живея с миналото и да не му позволявам да ме събаря всеки път, когато неволно се връщам към него. Може би трябва да спра да се страхувам от това къде ще ме отведе пътя, а да се опитам да се наслаждавам на пътуването и най-накрая да повярвам, че по-важното е не къде ще се озовеш, а как ще пътуваш, защото животът ни е едно постоянно пътешествие и ако не се научим да живеем пътувайки, един ден може да се събудим и да осъзнем, че сме пропилели живота си в едно непрекъснато препускане към целта, без дори за минутка да се спрем и да се насладим на пътя, който може пък да се окаже и целият ни живот...