Звукът на морските вълни ме успокояваше, сега просто ме вдъхновява... Мислите ми препускаха една през друга. Докато се чудех коя да уловя, се загледах в празния лист пред себе си... и се замислих за... времето. Колко бързо минава то. Дори не осъзнаваме, но подчинени на часовника, ние всеки ден оставяме все по-сиви следи след себе си...
Спомням си последния път, когато дойдох тук, на това прекрасно място. Сякаш беше вчера, а животът вече успя да ми предаде най-важните житейски уроци. Погледнах хората и си спомних думите на един познат: „Никога не знаеш колко скоро ще стане твърде късно.” Едва сега го разбрах...
Поглеждам зад себе си и виждам обичайните хора на улицата – строгия господин с куфарчето, който сякаш вече не е същия; дамата с кучето, която до вчера беше момиче; майката с вече порасналото си бебе; жената, която все по-рядко излизаше, но вече с бастун и още, и още... И всички те бързаха за някъде. Може би търсеха отдавна вече изгубената си младост. Може би още им се живееше... ...