Слепецът води слепеца. Между Христос и Макиевели

След първите две части от темата, този който наистина е вникнал в нея, ще си зададе, а и може би дори отговори на въпроса, който и аз си зададох още като тинейджър. А къде са "свестните хора"? Защо хората изграждат живота си по този начин? Популярните личности, независимо в политиката, науката, културата, религията, философията, бизнеса ли са "най-доброто" от човешкия род? Това ли са "лидерите" на човечеството? Никой от тези популярни личности не успя да ме осени като особено мъдър и интелигентен. Тогава не успях да си отговоря, трябваха ми доста години...

Чудя се как да напиша, това което един вид вече реално съм написал, но повечето не могат направят връзката между А и Б, защото е неприятна за тях, и бива изтласката в несъзнанието. Ще използвам един коментар на Г-н Станев (не че чета коментари...), който е сигурно един от двамата които четат моите словоизлеяния:

Така представени нещата: или трябва да си водач на стадото, или част от него... 

Това е въпрос, който човек рано или късно си задава... Но има един по-важен от него - може ли, и изобщо трябва ли силният да води слабия, а зрящият - слепия? В исторически план подобно нещо е съществувало в известна степен, чрез аристокрацията, благородниците, или по-общо "патриархалният" модел на управление. "Патриархалният" модел на управление се върти около идеята за бащата, не просто като същество от мъжки пол, а носител на определено морално и културно виждане за света. Поради реалността на физическият живот който водим, този бащински аспект е бил силно агресивен и доминантен. Кои са цивилизациите които са оставили следа след себе си? Египтяни, гърци, спартанци, перси, римляни, германци, англичани, американци... това са все доминантни, агресивни народи, които са налагали чрез сила (физическа и икономическа) своята собствена култура и представа. Те са това което може да се нарече "интелигентните зверове". Те имат ум, носители са на идеи, цивилизационен код, но в същността си са зверове, дори по-големи от останалите. "Варварите" от своя страна са земният, пасивният, женски аспект който бива покорен и "осеменен" с новите идеи. Съществува естествено аналогия с личните взаимоотношения между мъжа и жената. Кой е мъжът който привлича най-силно една жена, ако не "интелигентния звяр"? Ако е само интелигентен - ще я отегчи, ако е само звяр - ще я отврати. В същият смисъл в който можем да си говорим надълго за избиванията и опресията която тези цивилизации са наложили над останалия свят, така можем да си говорим и за опресията която мъжът налага на жената по време на патриархата. Дали това е нещо "лошо"? Сигурно. Но колкото е било нещо "лошо", поне толкова е било и нещо "добро", заради неговата необходимост. Ако тези цивилизации ги нямаше, дали щеше да съществува науката, технологията, културата, музиката, религията, икономиката, здравеопазването и т.н. и т.н.? Естествено, че не. Без този агресивен елемент, без конфронтация, без страдание, изглежда човечеството няма желание да се развива по собствено желание, дори просто да подобри начинът си на живот. Но тези неща са единствено върха на айсберга...

Модерното общество се опитва да премине от този модел, към нещо малко по-различно. Какво е то - повече интелигентно, и по-малко звяр? Това е доста наивна идея, и надали скоро наистина ще се осъществи. Трябва да си дадем сметка, че "варварина"/"жената" приемат "интелигентния звяр", не толкова защото е интелигентен, а защото е звяр, а интелектът, просто му позволява да е по-добър звяр сред останалите зверове. Силният управлява по-слабия, само в контекста на животинската ни природа, където интелекта представлява оръжие за превъзходство. Оръжие което той неминуемо насочва към всеки по-слаб от себе си и го покорява, дори и под претекста да го защитава и води. Това са интересните взаимоотношения на садо-мазохизъм. Садистът (звярът) налага своята воля върху мазохиста (слабия, жертвата). Първият е подтикван от волята си за контрол и власт, а вторият му го позволява, защото се прекланя пред силата му, и отдавайки му се, търси закрила от своя мъчител. "Жертвата" едновременно мрази, но и се нуждае от своя "поробител". Това е магнетизъм, който и друг път съм описвал. Естествено, това е дълбока тема, даже доста популярна поне в сексуален план. Само я подсказвам, за да поставя контекста в това какво представляват взаимоотношенията на слабия и силния, така както са се развили при човечеството. 

Силният никога не е бил възприет като такъв, защото е постигнал чисто интелектуално и морално превъзходство. Кой реално може да покаже и докаже такова абстрактно нещо? Нима Рим ще влезе във варварското селище и ще ги учи на правосъдие примерно, очаквайки че то ще се преклони пред тяхното интелектуално и културно надмощие? Кое животното разбира от култура? Няма как да стане... Рим ще отиде, избие и покори този който оцелее, налагайки му своята култура насила. И това е единственият начин да го убеди и покаже на практика своето превъзходство. Защо тогава в съвременното ни т.н. демократично общество, хората се самозалъгват, че могат сами да изберат лидер който представя пред тях някакви инелектуални и морални качества които са над техните собствени? Това е невъобразима глупост, за която още Макиевели пише (който не е чувал за него - https://www.youtube.com/watch?v=5IGBKu6qM7Y). Но всеки, поне на някакво ниво осъзнава реалността. Както по-популярно се изразяваме - всеки си заслужава управниците... А ако някой от по-добросърдечните иска да получат власт, то трябва да се поучат от историята и как това реално е ставало..

Изобщо интересен еволюционен феномен е била появата на "интелектуалното животно", което насилствено се е опитало да направи човека нещо повече, отколкото той реално е. Това е факт, над който малцина се замислят, особено сред "управляваните", "управляващите" малко или много си дават сметка с какво си имат работа (Макиевели е само един популярен пример)... Демокрацията, дори и да е фарс обаче, има своето място в историята и еволюцията. Тя показва, как най-големите ограничения и бариери са точно в психиката на самото човечество, не във външната сила чрез която то е било управлявано толкова хилядолетия. "Интелигентният звяр" се е покрил в днешно време, той е достигнал до нов за себе си еволюционен стадий да осъзнава, че няма вече нужда от явна агресия, за да управлява. Хората вече имат достатъчно развит интелект... за да бъдат управлявани чисто психологически... Според мен е доста наивно мисленето, че звярът наистина е изчезнал. Даже напротив, трябва в някакъв вид да се надяваме, че той е още някъде там. Защото ако наистина изчезне, с него ще изчезне и цивилизацията, която се поддържа колкото от идеализма да бъдем нещо повече, толкова и от пръчката която му напомня истинското му място...

Едно е сигурно, "спасителят", който е също интересен архетип в колективното (не)съзнание, никога няма да дойде. Интелектуално, емоционално, духовно, морално по-силният никога не може да бъде разпознат и приет от масата, докато самата тя не развие същите качества които търси у него. Но ако ги имаше, нямаше да търси "спасител", нали? Това е парадоксът на този образ. Интересното е, че той не идва от "интелигентният звяр", макар че последният в някаква степен иска да се представи за такъв. "Спасителят" е идеалистичният християнски образ на Христос, но и бунтовническият образ на Ботев, Левски. Той е мъжкият аспект, който обаче е съчетан и със способността да обича, да изпитва болка. Хората по някое време се сещат, че имат нужда техният истински лидер да ги обича, така както една жена се сеща по някое време че иска мъж, който и да я обича... Но дали самите те, дори присетили се в крайна сметка, са способни да го обичат? Или напротив - по-склонни са, дори когато го намерят, да го използват, смачкат, унижат, убият... Историята го е показала пределно ясно... Много от нещата които писах в "Тя никога няма да те обича" се отнасят всъщност и за народите. Там показах, защо по-слабият, не може да обича по-силният по същия начин. Между тях се образува асиметрични отношения в които единият дава, а другия взема. В техният чист "християнски" вид, липсва баланс, липсва взаимност и те са временни. Слабият въвлича силния в своята слабост, защото несъзнателно се чувства подтиснат от собствената си позиция, и иска да разруши силния, представяйки си, че ще разруши и нея. По друг начин казано - слабият има илюзията, че е слаб, заради силният. Той не е способен дори да осъзнае, че слабостта е негово лично качество. Единственият начин силният да контролира това поведение и да се предпази, е както казва и Макиевели - чрез получаване на респекта и страхът от слабия. Не неговата любов, защото слабият не е способен на реципрочна любов. Слабият трябва да бъде заставен в подчинена позиция, доминиран и насочван, чрез всяко средство което работи на практика. Силният, може най-вече да се преструва на "спасителя", да запази подобаващо "лице" когато може, но никога да си позволи да бъде напълно и истински като него, дори и да може, дори и да иска. Нещата които пише Макиевели, в своята същност не са анти-морални, анти-хуманни, анти-християнски, или анти-каквото и да е. Те са реално наръчни как силният да се предпази от слабия, за да не бъде сринат от него, последвайки участта на Христос... Те са описание на обратната страна на обществото, лидерският архетип от който то реално се нуждае, не който си представя в своите илюзии.

If you only notice human proceedings, you may observe that all who attain great power and riches, make use of either force or fraud; and what they have acquired either by deceit or violence, in order to conceal the disgraceful methods of attainment, they endeavor to sanctify with the false title of honest gains. Those who either from imprudence or want of sagacity avoid doing so, are always overwhelmed with servitude and poverty; for faithful servants are always servants, and honest men are always poor; nor do any ever escape from servitude but the bold and faithless, or from poverty, but the rapacious and fraudulent. God and nature have thrown all human fortunes into the midst of mankind; and they are thus attainable rather by rapine than by industry, by wicked actions rather than by good. Hence it is that men feed upon each other, and those who cannot defend themselves must be worried.

Therefore it is unnecessary for a prince to have all the good qualities I have enumerated, but it is very necessary to appear to have them. And I shall dare to say this also, that to have them and always to observe them is injurious, and that to appear to have them is useful; to appear merciful, faithful, humane, religious, upright, and to be so, but with a mind so framed that should you require not to be so, you may be able and know how to change to the opposite.

Every one sees what you appear to be, few really know what you are, and those few dare not oppose themselves to the opinion of the many, who have the majesty of the state to defend them; and in the actions of all men, and especially of princes, which it is not prudent to challenge, one judges by the result.

These reflections prompt the question: is it better to be loved rather than feared, or vice versa? The answer is that one would prefer to be both but, since they don’t go together easily, if you have to choose, it’s much safer to be feared than loved. 

― Niccolò Machiavelli

И все пак, реалността е това което е, но има ли и по-... морална, мъдра и лично конструктивна гледна точка към случващото се? Има ли алтернатива виждането на Макиевели? Всъщност има, и тя се състои в това осъзнаване - ако никога не си виждал, и просто ти дам моите очи назаем, можеш ли, и трябва ли да им вярваш? А за какво ти служат твоите собствени? Оказва се, че истински силният, истинският лидер, този от най-идеалистичните ни представи, "спасителят", всъщност блокира развитието на слабия, като не му дава възможност да прогледне света чрез собствените си очи и поеме собствената си отговорност. Всъщност колкото по-добри са тези очи назаем, толкова повече той би отказал сам да прогледне. Единственият начин слабият да бъде предпазен от този най-голям проблем е, в тях да има и нещо неправилно, покварено, зло. Самият слаб усеща тези неща несъзнателно, и малко или много развива бунт срещу по-силният и неговият авторитет. Даже живеем точно в такъв период от времето, в който авторитетите от миналото, биват стъпкани и забравени. Такъв беше бунтът срещу патриархалното в същността си, и идеята, че жената трябва да се "еманципира". Еманципацията на слабия, но истинската, реалната, естествено не е нещо лошо, даже напротив - необходимо. В съзнанието на слабият обаче, както в съзнанието на един тинейджър, свободата започва като илюзорното опияняващо усещане, че само трябва да се откаже от всичко "старо", и да приеме "модерното"... Само трябва да получи свободата да прави каквото си иска... и всичко ще се нареди... Няма го момента на отсяване, селекция, кое от това минало е работело и кое не. Затова и свършва с реализацията, че всеки избор носи тежки последствия, и че няма кой друг да те спаси от собствения ти избор... Слабият трябва да осъзнае житейската истина, че грешките са това от което всички се учим, не кулите от карти които изграждаме в илюзиите за себе си... Отхвърлянето на силният, е реално процесът ти да станеш силен. Някакси неминуема е реализацията, че "спасителят" от Християнството, но и Ботев, Левски, трябваше наистина да умрат, и чрез смъртта си, да "спасят" останалите най-вече от самите себе си. Те всъщност не могат да заведе външно никой до "спасението", могат само да дадат личен пример и посока. Но за този който не може да последва техния пример (огромното мнозинство), единствено "псевдо-спасителите" могат да го подтикнат да осъзнае собствените си грешки и заблуди, чрез несправедливостите, конфликтите, огледалото което те представляват за него. Истината е, че Христос, не е огледало, в което може да се огледа всеки...

Така че, ако трябва да се върнем на оригиналният въпрос, как би отговорил един наистина интелигентен и мъдър човек? Отговорът на Макиевели е безспорно интелигентен, но не и наистина мъдър. Водач на стадото, или част от него? Всъщност - нито едно от двете... Защо стадото си мисли, че подобен човек се нуждае изобщо от него? Защо то си мисли, че някой му дължи нещо? Защо то си мисли, че може да избяга от отговорността за собственият си живот? Защо то си мисли, че някой друг може да го "спаси" от самото него? Време е да порастне, и да осъзнае, че в общи линии, каквото то представлява, такива и го водят, защото лидерите му изпитват нужда от него, колкото то от тях. Ако те му дадат нещо, нещо и ще искат от него, нещо ще му отнемат. Винаги има цена, защото цената те учи на избор и на отговорност. Завършеният човек, няма подобна необходимост, не търси повече външни за него неща, той е самобалансиран, и при това всъщност нарушава житейският баланс на скачените съдове каквото представлява реално живота. Той е този който трябва да се оттегли, да приеме собствената си смърт, за да могат другите да продължат да живеят, всеки на нивото на което го разбира. Нещата които писах за изграждането Аз-ът в предната част си идват на мястото, и то не само като песимизъм. Наградата на този Аз е самотата и излизането от житейската сфера на необходимостта. Няма го "хепи енда" - да заживее като "истински пълноценен човек"... Защото... какво значи "истински" и какво "пълноценен" в едно фалшиво непълноценно общество изградено от слаби и незрели? Наградата на Аз-ът е свободата от това общество, то е третата опция - да не участваш в битка, която външно никога не можеш да спечелиш, а само и единствено вътре в себе си... Борбата външно, житейски, винаги ще продължава, докато има живи хора, защото борбата и животът представляват едно и също нещо... Борба ще има до тогава, докато човек не се пребори със самият себе си, и не интегрира собствената си индивидуалност, и в крайна сметка не се превърне в единственият лидер на и за себе си. Докато това не се случи, той ще е сляп, воден от слепи... от която и "страна" да застане. Защото простата истина е, че колкото лидерът на Макиевели води обществото, толкова и самото общество води този лидер... Т.е. той е не по-свободен от хората които "води".

“To do nothing at all is the most difficult thing in the world, the most difficult and the most intellectual”
 Oscar Wilde