Защо не бъдем по-човечни
Някой беше казал, че ,,човекът е едно дълго изречение, изписано с много грешки"... Да, ние, хората, сме най-висшите същества, създадени от Майката Природа, но за съжаление не винаги изглеждаме и се държим като такива.
Седях си вкъщи на топло пред телевизора, а мисълта ми отново и отново се връщаше към случката от преди няколко дни...
Бързах за среща с приятелките ми. Щяхме да ходим, както всеки петък на дискотека, после в любимото ни кафене. Вечерта, макар пролетна, беше хладна и дъждовна. Но за мен времето нямаше значение, бях щастлива, поне сега не мислех за училище, изпити и всякакви други тийнейджърски проблеми. Целият свят в този момент ми изглеждаше добър и прекрасен, изпълнен с любов. Изведнъж чух съвсем близо до мен тънко гласче:
- Како, дай двайсет стотинки!
Огледах се и видях две малки, загрубели ръчички да се протягат към мен. Другото, което направо ме разтърси, бяха очите на детето - огромни, дълбоки, сякаш очи на старец. В следващия миг проумях защо са такива - пълни са с болка и страдание. В тях видях като на забързана кино-лента целия му кратък, но тежък живот, видях всичко друго, но не и щастие. Стреснах се, почувствах се виновна, защото животът ми е щастлив и подреден, че съм обградена от обич и сигурност, а това бедно създание? Дали и къде ли ще се прибере вечерта? Бръкнах в джоба си, извадих монета и я дадох на момичето с думите:
- Ето, вземи си вафла!
Черните ръчички бързо поеха парите, а очичките заблестяха така, както могат само детски, невинни очи. За това кратко време детето отново се беше върнало, но за колко ли? Бързо продължих по пътя си, но в главата ми отново и отново изникваше онова малко и дрипаво дете. Мислех си за това, колко жестоки можем да бъдем понякога ние, хората. Как с лека ръка отминаваме всичко, което не ни засяга, колко малко всъщност е нужно, за да помогнем на някого и така и самите ние да се почувстваме по-добре. Че човечност е в крайна сметка да подкрепиш някой в труден за него момент, да му подариш мъничко щастие, зрънце любов, искрица надежда. Защото човеците сме създадени с много любов, а няма по-силно от нея. Тя е навсякъде - във въздуха, който дишаме, във всичко около нас.
Да, това ми се случи онази вечер. Често ми се счува онова гласче: "Како, дай двайсет стотинки...."Щастлива съм, че не отминах ей така, че върнах поне за малко детската усмивка. Осъзнах, че да бъдеш човечен не е чак толкова трудно - просто трябва да отвориш сърцето си за другите, да станеш просто малко по-добър. А никога не е късно за това, нали?
© Василена Владимирова All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
А ако НИЕ имаме нужда?
-
Може би! Но каква е ползата?... Не е ли по-добре да се опитаме да помогнем на тия, които ДЕЙСТВИТЕЛНО имат нужда?
-
Благодаря за хубавите коментари!Написах това есе не само заради циганчето,на което тагава помогнах,а просто защото бездомните деца са наистина много!Мисълта,че бих могла да помогна на някого ме прави изключитално щастлива!Най-вече благодаря за последния коментар,защото се радвам,че има някой,който ме разбира.И все пак наистина понякога е по-важно как ще се почувстващ самият ти от направения жест!
))) -
Василена, трогна ме...
Отдавна обаче съм разбрал, че го правя заради себе си, а не заради човека срещу мен. Откакто дадох едни два лева на един човек с болно дете и го видях как си купува ракия с тях. Това, разбира се,не омаловажава това, колко приятен за четене текст си написала, нито пък те прави наивна. И аз продължавам да давам, просто защото си мисля, че така трябва... Както се казваше в онзи филм "Престиж", хората искат да бъдат излъгани, в нашия случай искаме да повярваме, че правим добро. И това е красиво... -
Поздравявам те за чистото ти сърце! Предполагам, че това е било циганче?... Когато ей такива детски ръчички се протягат към мен да ми просят 20 стотинки никога не давам. Правя го с чиста съвест и изобщо не ми пука! И ще ти кажа защо. Защото те разчитат точно на това, което изпитваш ТИ в този момент. Защото паричките ще отидат за ракия на дъртия циганин, а ако не там, за купуване на още и още злато. Бас държа, че тия ръчички пипат повече парички, отколкото ти имаш за закуска!
-
Наистина трогателно, но не е това пътя и начина за решаването на този жесток проблем. Все пак, всеки би могъл да прояви милосърдие винаги, когато има възможност за това. Радвам се на състраданието на един млад човек. Остани си винаги такава. Честита Нова година! Да си жива и здрава!
-
не никога не е късно да станем по добри и човечни!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
