"Защо си припомням лова на делфини сега?"

   Връщам се отново към словата на Николай Петев, автор на предговора към цикъла стихотворения "Жив съм" на поета Веселин Ханчев: "Ханчев ни заклева, че боли, когато си спрял, когато си повален, когато по загубени пътища крещиш. Изцяло в настоящето, в неговите трудни, но съзидателни мигновения, изцяло в живота – в неговите страшни и красиви водовъртежи, в неговата хладна и топла ласка – към тези стъпала ни води поезията на Веселин Ханчев и като че ли ни казва: Това е истинският урок по съвременност." И още: "Поетът е потърсил силовите измерения на нравствеността като най-ярък израз на нова личност, която осветява човешкото развитие". Бих добавил: чрез чистотата на човека, чрез непобедимостта на човека.

   "Защо си припомням

   ловът на делфини сега?"

е реторичният въпрос, който поетът адресира до своите съвременници, до всички, които ще го чуят и след това. Ловът на делфини се превръща в лов на чувства, в урок по нравственост.

   Трудно уловими са делфините, тези волни рожби на необятната морска шир. И колко близки са те до човешките същества, колко лесно се доверяват на хората. Изпадналият в беда човек винаги може да разчита на тяхната помощ. Делфините помагат на корабокрушенците, на давещите се, на останалите без сили и надежди хора.

   Легендите разказват, че в делфини се прераждат душите на моряците. И като че ли неведомите, тайнствени сили карат делфините непрекъснато да се стремят към хората, да търсят близостта с тях, да се доближават до бреговете, които вместо подслон, крият за тях опасности. Но делфините са верни на своята карма, на предопределеността на своята съдба. Тяхната посока се слива с посоката на плаващите кораби. Техният устрем увлича след себе си рибните стада, тяхната борбеност и сплотеност предупреждават морските хищници да се отдалечат и забравят за плячката.

   Делфините са най-хуманните същества сред морските обитатели. Те имат големи сърца, които туптят с топлота и жертвоготовност, съхранили импулса на времето, отмерващи ритъма на времето. Природата обича и защитава тези свои най-искрени, чисти, по детски невинни и добродушни създания, които не познават законите на човешкото битие, обществените катаклизми и противоречия, злото у хората.

   Човешката алчност, егоизмът, хладнокръвието, с което човекът може да убива, са точни измерители на човешката жестокост. Те са израз на низките страсти у човека, довели го до разрив с естеството на природата и с духовните същности, които истинският човек може и трябва да притежава.

   Ловът на делфини и последвалите го събития се превръщат в борба на човека с пошлото и деградивното, с онова, което го влече към морското дъно, толкова надолу, колкото е тежък собственият му товар от лъжи, проклятия, грабителства, грешки.

   Човекът не може само да взема. Той не може да носи и повече от това, което му е отредила съдбата и на което го е научил животът със своята суровост. Човекът не може да идеализира бездната и в буреносните вълни на своето застрашено битие подсъзнателно да вижда слънчеви хоризонти, до които няма брод, няма излаз. Защото илюзорните брегове, илюзорните пристанища се отдалечават от него все повече и повече... Хората не са в състояние да се преборят с огромните вълни, с непрестанните пристъпи на вятъра, с бушуващото море, ако ги няма техните верни спътници делфините. Това не е нов вариант на приказката "Неволята учи", нито пък откъс от древен мит, в който единствено и само божествената промисъл ще успокои морската шир и неспокойните души на борещите се със стихията моряци.

   Но това е предупреждението, чрез поетическото прозрение на пишещия в стихове мъдрец, че на човечеството е необходим здрав разум, за да осъзнае истината за своя собствен път през времето; хората да не се обръщат единствено и само назад, но и да не се самоунищожават физически и духовно, като рушат природните устои, като лишават себе си и своите потомци от красотата на земния рай. И това е предупреждението към всички хора, към всеки човек, който като хуманиста Веселин Ханчев, в най-критичния момент от своя живот, може да извика: Жив съм!

   Дали човечеството е преосмислило тази всевечна житейска позиция? Дали си припомня изпълнения със страст и животинска радост от богатата плячка лов на делфини?

   Хората искат да вземат всичко!

   Но как бавно и неусетно морето понася върху водите си поредния Ноев ковчег, който би оцелял сред ударите на страховитата буря само ако трезвомислещите се противопоставят на егоизма, на болезнената самоувереност, на глупостта. И дали всеки е в състояние да се противопостави на безнравствеността? Дали всеки би дръзнал като Хамлет да зачеркне в море от битки всичките стрели на свирепата съдба? – защото той непременно ще бъде мразеният, макар и да има право; защото той ще предупреди другите за болката и ще предизвести дивия плач на безсилието...

   Но кой друг, освен силният духом човек, готов да се отрече от облагите и съблазните и да се раздели с тях завинаги в името на общото благополучие на хората, е в състояние да помогне на ближните си! И не са ли точно тези хора делфините на нашето собствено спасение, без които всички останали биха се загубили в буреносното море на времето?

  Чрез катарзиса на чувствата, чрез силната вяра и чрез чистата идея истинският човек ще получи криле, за да полети и се освободи от теглещото го надолу бреме.

  На всички тези въпроси бихме си отговорили, само ако непрекъснато си припомняме лова на делфини...