Трудно може да повярваш, че ще се намери някой, който да те стопли, когато е студено в душата ти. Когато си изгубил надеждата, че всичко ще се оправи, когато си спрял да вярваш в любовта и щастливата развръзка. Но трябва да вярваш, че чудеса все пак съществуват, защото едно такова се случи и на мен.

    Важното е да не  се губи вярата, вярата в хората, защото това, че някой те е наранил, не означава, че и друг ще го направи. Но доверието трудно се печели, а лесно се губи. Понякога обаче си заслужава да се довериш, да послушаш онова тънко и тихо гласче, което ти нашепва: „Опитай!".  Защото няма нищо по-лошо от това един ден да осъзнаеш, че от страх да не поемаш рискове, изобщо не си разбрал какво е това да живееш. Но когато всичко около теб е сивo, трудно е да видиш розовите облаци, а те съществуват. Има ги. Има и истории с щастлив край. Важното едно се разбере само едно, а то e, че човек сам пише своята история.

Бих определила себе си  като човек песимист. Което не е много нормално за двадесетгодишно момиче, но всеки път, когато се опитвах да бъда мечтател, жестоката реалност „убиваше" това ми желание. Сега разбрах едно, че човек трябва да живее, да търси хубавата страна на нещата. Защото иначе живота би бил ужасен. Човек е длъжен да рискува, за да има шанса да спечели. А ти си моята награда.

   Искам да бъда по-истинска, по-добра за теб. Ти ме приемаш, такава каквато съм, но искаш да бъда по-добра, по-добра за теб. Дали някога ще успея, не зная. А аз искам само едно... да съм щастлива с теб, и ти до мен. Егоистично, нали? Но не мога без теб. Искам те до себе си, допуснах те прекалено близко до мен и не мога да те изгубя. Знам, че не съм в топ 10 на „Идеалните гаджета", но аз съм такава, не мога да бъда идеална. Мога да бъда себе си. Да  ядосвам  те  често и го виждам,  знам,  че не те заслужавам, прекалено добър си за мен, но те обичам наистина много силно.

    Разни хора,  разни идеали, но колкото и различни да сме с теб, има сякаш нещо, чрез което се допълваме. Любовта е странно нещо идва без да си я чакал, търсил и те покосява с неудържима страст.

   Ти ме научи да вярвам в приказките,  във феите, ти ми показа какъв е света през розовите очила. С теб съм себе си,  ти ме правиш по-добър човек.  Показа ми, че все още съществуват хора, за които си заслужава да се бориш, а ти си един от тях.   Понякога просто трябва да отвориш сърцето си,  за да може там да се приюти някой друг. Аз обиквам хората според поведението и държанието, влюбвам се в очите, а не във външността, защото все още вярвам, че очите са огледало на душата. В много очи съм се вглеждала, обаче само като те погледна, виждам как ме гледаш ти. Никой друг не ме е гледал така. Никой не ме е прегръщал като теб. И никой не е успял да бъде толкова близко до мен, не съм допускала никой друг до себе си, така както теб.  Има железен имунитет към мъжете, но ти  ме „разболя".

   Знаеш ли, щастлива съм всяка минута, когато съм с теб, не искам друго нищо, а просто да си до мен. Може да продължаваме да имаме проблеми, хора идеални няма. Обаче никой не ме кара да се усмихвам толкова често, колкото ти. Не ти казвам често, че те обичам, не искам да парадирам с това, просто тези две думи наистина значат нещо за мен. Ти ми доказа, че не съм просто поредното момиче, а наистина съм НЯКОЙ  за теб. Бих искала сега ти да ме оставиш да ти докажа какво си ти за мен.

        И не искам да чувам повече „Още миг моя"... (нашата песен ). Защото си оставям твоя...  докато вече не ме искаш...