Зелено човече

         Лутайки се без надежда, без вяра, в сивотата на скучния делничен град, срещнах пред себе си малко зелено човече.

         Мечта на поколения фантасти, блян на милиони шизофреници, изправих се пред загадката на съвременния свят, на античността и ренесанса, вечната дилема на човека.

         Замислих се за всичките възможности, стоящи пред мен, зависещи от следващите няколко секунди на усилено мислене и плодотворно правене на нищо, в което скоро се превръща мисленето. Какво искам е труден въпрос, а отговорът му е далеч по-труден! Дадено ми беше да мога да постигна, или поне да се опитам да постигна, цел, идеал, съвършените блага, неносещи нито щастие, нито нещастие... Защото има ли щастие в едно зелено човече?

         Колко възможности имаш пред себе си? Шансът за ново начало, както и шансът за стар край. Шансът за прокълнато спокойствие и този - за блажен хаос.

         Трябва ли да пресека улицата? Или да остана на този тротоар?

         Летяща чиния ми трябва, понеже краката ме болят от вчера. Какво правих вчера? Лежах. Боляха ме краката от миналия ден. А виждам отсреща, оттатък улицата, оттатък колите, до зеленото човече има каквото искам – там. Другаде. Зеленото човече ми казва – ела, пресечи. Избери.

         Важно ли е на кой тротоар съм? Улицата има два. А две е толкова много...

         Извънземно ли е, или земно, нима има значение? Стига да е различно, аз го искам. Постоянството ме побърква, убива ме, различното е това, което търся.

         Различното... приканва ни и ни плаши, желаем го и бягаме от него. Защо не пресека, когато искам да съм отвъд? Защо седя и си спомням колко е хубаво тук. Защо ме е страх от смъртта, като ме чака рай? Помня живота.

         Марсианецът отлетя за Венера. Затворените крака на червеното човече толкова противоречат на представата за богинята... Но нима истината за любовта не се крие в тях? И във вече подминаващите ме коли.

         Ще мина оттатък, взех твърдото решение. По-трудно? Нима? Няма такова нещо.

         Стъпих на паважа, дръпнах се обратно. Пернишката регистрация е ключът към света на тахионите*, светлината остава назад, те се движат със скоростта на тъмнината. Но не ме блъсна. Продължавам, няма да се откажа.

         Защо ми свирите? Възхвалявате младежа, вървящ към съдбата си? Ще стигна онзи бордюр - сега или никога. Затворените крака на червеното човече ме зоват, възбуждат сексуалните ми фантазии за безбройните нови пози и партньори, които ги нямаше досега.

         Затичах. Не е лесно, но нима това ще ме спре? Че защо?

Вече съм там... Зад мен светна зелено. Почаках да се почувствам там. И сега вече съм тук. Аз съм тук. А искам да съм там. Но свети червено.

(Б.а. тахион - хипотетична частица, движеща се по-бързо от светлината)