Липса на вдъхновение. Разтворила съм се в това състояние. Писах онзи ден, без да искам нещо натиснах по клавиатурата и - всичко отиде в нет-пространството... За пореден път, просто нямам настроение, музата ми се е изпарила. Както се казва, в застой съм. В някакъв зимен, заспал период съм. Не че ми е зле - напротив, имам възможността да анализирам на спокойствие, като старица в люлеещ се стол... Да отпушвам от лулата си, като аристократична бабичка от роман на Джейн Остин, и чета - чета в дир.бг новините за снежното бедствие, чета един хороскоп, дето ми го изпрати една приятелка по скайпа, за цялата следваща година, говорим си с нея, нищо, че сме през два блока, но сега в тези студове къде ти да се виждаме... а и децата ни са на училище от понеделник... цяла сутрин пишем домашни, и за утре остана.

Досега се напъвах, белким нещо измисля, белким нещо ме вдъхнови, белким и аз напиша нещо... Не! Вече един месец! Като че с тапа съм запушила вдъхновението си - в бутилка, като джин, който се е свил на дъното на бутилката и не иска да излезе... Чувала съм, а и съм го усещала на свой гръб, че "заспалите" периоди са необходими. Както семенцето спи в земята, докато настъпи пролетта и то покълва. Или като какавидата, която се превръща след това в красива пеперуда. Не че се оплаквам - чела съм, че поетите не пишат, когато са щастливи... Пък аз сега пиша, защото съм нещо настинала - та значи, мъъъничко нещастна! Да не си загубя тренинга, барем! Ох, и чета една книга на Орхан Памук и само ме избива на турцизми! Дано и сега не се затрие тази ценна творба, наречена от мен есе, че съвсем ще спра да пиша...

А защо да съм нещастна? Всичко си имам - имам си "честитки" от Топлофикация, Софийска вода и ЧЕЗ Електро България - таман на втори пристигнаха! Ех, че хубаво!... Имам си перфектна работа - много работа, а заплатата ми не се е увеличавала от бабадан години... Имам си свекърва - таман по празниците мнооого влюбено си гукахме... Та ... това си имам, преливам от щастие. Но това - в социален план!

Иначе, в личен план нещата май се натъкмяват така, както отдавна не бях си и помисляла. Бях позагубила чувство за реалността, а така обичам "да хвана живота си в ръце!", както се пее в една рок-песен!  И, като че ли ми се удава, след като дълго време бях халосана от икономическа нищета, от жизнена неудовлетвореност... Щом като пишейки заглавието на това есе, два пъти премислях как е, аджеба, "зимният" или "зимния" и, накрая, казвам си, а бе, май беше "зимният", ама нещо в един след полунощ граматиката ми се разтваря... в неловкостта да бъде лишена от вдъхновение, и ужаса, който съм изпитвала от всяка граматическа грешка, която съм откривала в чуждите писания ми се изсипа.

Слава Богу, двойката не ми подейства така, както би ми подействала преди 20 години, в училище! Аш колсун, двойко, благословена да си! Ученик без двойка не може! Та си мисля, туй за двойката де, най ще ми е написана заради лош стил, нехудожественост, туй ще е. Ама нейсе, туй ми се падна от баницата с късметите.

От преди Нова година съм намислила и все нямам време да изпратя дарение на сайта. Тази седмица ще го направя. Барем, да не се чувствам виновна, че пиша, пиша, гледам 89 произведения имам, редно си е да пусна по сметката и аз някой лев. Човешко е.  Оф, това двойките много ме развълнуваха, значи... Но  пък вдъхновението ми малко се разсъни - като мечка в бърлогата си, през зимния сезон (тук със сигурност е "зимния").  Поне се успокоих, че не ми е избягало съвсем!