Звездите
Самотно е.
Може би, защото е три през нощта, или, може би, за разнообразие, но е ужасно самотно.
Отвсякъде е само тишина.
А тази тишина изпълва главата ми с оглушителни викове.
Викове от болка.
Да, боли.
Боли ме от гняв и обида, от срам и омраза, от теб..
Боли така силно и така настоятелно, че не знам дали ще мога да заспя до три часа през нощта на следващия ден.
Ще гледам звездите.
Възхищавам им се.
Как красиво греят, без да изпитват чувства, без да имат мисли, без дилеми, без страх, без душа, без тяло, без болка..
Просто си греят.
Искам да съм като тях... Нещо предметно и красиво... Нещо различно от човека... нещо по-добро.
Но не съм...
Затова и седя в три и десет/вече/ и само им се наслаждавам отдалеч, молейки се те да премахнат болката и да ме приютят при тях.
Жалко само, че на сутринта и те ще ме оставят сама...
Като теб...
© Любомира All rights reserved.
