ОПОВЕСТЯВАНЕ НА СВЕДЕНИЯ ПРИ БАНКОВ ФАЛИТ
На първо четене в парламента беше приет законопроект за изменение и допълнение на Закона за кредитните институции (ЗКИ), който без да допълва или разширява понятието за банкова тайна, включи в него категории информация, предназначена да осветли правоотношенията на определени лица с обявени в несъстоятелност банки. Законопроектът е внесен от Временната анкетна комисия за проверка на фактите и обстоятелствата, свързани с действията на държавни органи и институции, които е следвало да упражнят контрол и противодействат на източването на Корпоративна търговска банка в периода 2009-2014 г.
Според ЗКИ банкова тайна са фактите и обстоятелствата, засягащи наличностите и операциите по сметките и влоговете на клиентите на банката. Тази дефиниция (останала непроменена от приетия на първо четене законопроект) е изчерпателна и не може да се тълкува или анализира разширително – единствено наличностите и операциите („движението”) по сметките са банкова тайна. Доколкото влоговете също се отчитат по сметки, това се отнася и за тях. В чл. 62 – разпоредбата, която систематично дефинира и регламентира банковата тайна, се предвижда да бъдат добавени няколко нови алинеи, осигуряващи възможност на председателя на Фонда за гарантиране на влоговете в банките или на министъра на финансите синдиците на банка в производство по несъстоятелност да оповестяват публично определени сведения. Пред кого ще бъдат оповестявани тези сведения, не става ясно от законопроекта – предвижда се само, че срокът от получаването на искането до оповестяването е седемдневен и че следва да се спазват изискванията на Закона за защита на личните данни. Чуха се коментари, че този срок е крайно недостатъчен. Не е там проблемът.
Мисля, че така подбрани, сведенията, които подлежат на публично оповестяване, имат за цел да задоволят едно недотам почтено правно любопитство, което да формира възможност за обективна вина у клиенти на банката, обявена в несъстоятелност. Физическите и юридическите лица, които са имали привилегировани лихвени условия в отклонение от обявените от банката условия, ако са извършили разпоредителни сделки със своите влогове след поставяне на банката под особен надзор, подлежат на осветяване не само относно сделката, която са извършили, но и относно размера на влога. Кое е тук съмнителното и с оглед на какво се налага да сложим фенер до влоговете на тези лица? Размерът на влога ли обективно е съмнителен, лихвата по него ли, или фактът, че е обект на разпоредителна сделка?
Дори и този влог да не е бил предмет на разпореждане, ако по него са предоставени привилегировани лихвени условия, той също подлежи на оповестяване при положение, че е направен до две години преди датата на неплатежоспособността. В смисъл – привилегированите лихвени условия са предизвикали неплатежоспособността ли?
По отношение на оповестяването на прихващанията – добре, но това не е банкова тайна. Не са банкова тайна и сведенията, които са напъхани в чувала на този иначе стриктен и строго специфичен правен институт, като: а) договорите, по които не са учредени договорените обезпечения или същите не са вписани; б) не са налице заложените като обезпечение ценни книжа (това – защо?; безналичните книжа никога не са налице); в) договорите, по които е предоставен кредит на юридически лица с цел кредитиране на други юридически лица (ами ако кредитът не е отпуснат с тази цел, което е най-вероятно?; ако вместо да кредитира по веригата с тях, длъжникът алеаторно дарява получените с банков кредит средства); г) консултантските договори.
Нещо куца във философията на закона; не че е неоправдан, просто е зле мотивиран, поради което – неясно написан. Мисля, че повече юристи трябва да се включат в неговото обсъждане, за да бъде обществото убедено в неговата пруденциалност. Добре е да се посочи и чуждестранната практика в тази сфера, която, не се съмнявам, е добре изучена и също допуска оповестяване на тайни в сходни случаи. Защо да не се помисли, ако все пак това е наистина обществено оправдано, разкриването на банковата тайна да бъде възможно и при търговската несъстоятелност, а не само при банковата? Имам предвид – банкови сметки, авоари, консултанти и пр. на клиентите и длъжниците на търговец, обявен в несъстоятелност.
Преди около двайсет години – по време на най-голямата банкова криза в Европа след Втората световна война, която се оказа точно в България, действаше един специален Закон за държавна защита на влогове и сметки в търговски банки, за които БНБ е поискала откриване на производство по несъстоятелност (обн., ДВ, бр. 46 от 1996 г., изм., бр. 90 от 1996 г.; отм., бр. 49 от 1998 г.). Този ЗДЗВСТБ действаше до 1998 г., когато бе приет Законът за гарантиране на влоговете в банките и беше създаден Фондът за гарантиране на влоговете в банките. Дотогава държавата плащаше гарантираните влогове – на физически лица цялата депозирана сума (намалена със задълженията към банката), на юридическите лица – половината от депозираната сума (също без задълженията). При фалита на КТБ държавата, предоставяйки заем на ФГВБ, фактически също изплати големият процент от гарантираните по модерния закон влогове. Защо правя това сравнение?
В защита на публичния интерес и отново със съзнанието, че е налице обективна вина, която без да е доказана, трябва да бъде понесена, с нарочни разпоредби ЗДЗВСТБ (отм.) предвиди отговорност у администраторите на фалиралата банка. Съгласно § 2 от Преходните и заключителните разпоредби на ЗДЗВСТБ (отм.) при поставянето под особен надзор (днешният законодател използва термина „специален надзор”, но с идентично правно съдържание – б.м., В.Г.) или при поискване откриване на производство по несъстоятелност на банка Управителния съвет на БНБ налага като обезпечителни мерки възбрана и запор по установения от закона ред върху имуществото на членовете на надзорния и управителния съвет, съответно на съвета на директорите, както и на прокуристите. След влизане в сила на решението на съда за обявяване на банката в несъстоятелност наложените обезпечителни мерки по ал. 1 се считат за наложени от синдика и не могат да се вдигат и изменят от Управителния съвет на БНБ. Лицата с правомощия да представляват банката, съответно синдикът, предявяват исковете срещу лицата, спрямо които са наложени обезпечителните мерки.
Според мен липсва анализ на ефективността и ефикасността от прилагането на ЗДЗВСТБ, а ако не е мястото за това в мотивите на новия законопроект, то поне в рамките на аналитичните правомощия на организационните звена на Народното събрание и Министерството на правосъдието можеше да бъде потърсена аналогия за юридическия ефект при прилагането на законодателството при сходна или поне аналогична материя. Аз лично не съм чул, не съм и прочел да има поне едно физическо лице, което да е пострадало от наложените от УС на БНБ обезпечителни мерки по реда на § 2 от ПЗР на ЗДЗВСТБ (отм.), а за исковете срещу тези лица да не говорим – ако изобщо такива са завеждани, мълчанието за съдбата им е пословично. Част от лицата, срещу които бяха наложени обезпечителните мерки, получиха реабилитация по чл. 747 и сл. от Търговския закон. Други не успяха да бъдат възстановени в права не за друго, а поради противоречива практика на съдилищата. С други думи – за тези близо 20 години от първата банкова криза до днес вина има, виновни няма, а ощетените си пишат все едни и същи закони. Не е ли странно?
© Владимир Георгиев All rights reserved.