http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=142958

да посадиш цвете...

в обвивка от мечти
и вместо
да преплуваш
океана
да се закотвиш
в пристана
на нечия потребност
от красота

а вечер...

когато светлината замира
и спомени бродят
в нетленните измерения
на несбъднатото
ароматът
на покълнало цвете
да топли очите
на случайно
загубили се
в детството си

себеподобни...

***

без устни да шептиш

и без ръце да свириш

да блъскаш клъстерно

по черно-белите въпроси

и сиви да са отговорите...

и да не могат да бъдат нотирани...

***

да избрулиш...

последното листо от себе си

за да разкриеш

опустошените си

въжделения

когато дълга е нощта

и пътят е дълъг на връщане

изброден е

но колко непознат

и чужд се стеле

в краката

на непогубената ти

горест...

***

мисля си че не е толкова трудно да закачиш люлка на луната...

***

дори когато небето извира

в пурпурни краски

и житата докосват

с главите си слънцето

дори тогава

светлината замира

разчупена

от призмата

на собствената ти

представа

за вечност...

***

така земята винаги се стеле под краката ти

небето винаги е там горе

тревата е зелена и ухае на пръст

а паяжините ловят не само мухи...

***

аз съм...

пеперудена носталгия

прегризала

въжетата на собствената ти

жажда

покрий ръцете си,

за да не те покварят

даровете ми

покрий очите си,

за да не те достигна

и тялото си покрий

за да не сътворя живот

в обременената обвивка

на собствените ти мечти...