* * *
Колко пъти съм се молила да тръгнеш,
колко съм проклинала жестоката съдба,
но винаги ти се връщаше
и отново нараняваше невинната душа.
А колко пъти съм те клела -
удрях безсилно голата стена,
а по нея кръвта се потичаше
и пръскаше мъката по цялата земя...
Защо проклинах те и плаках,
защо скубех дългите коси,
когато можех просто да избягам
и тази болка да не ме гори...
Колко пъти питах аз сърцето,
без жал удрях своята глава,
а отговорът все един и същ изплуваше -
"Обичаш го, проклетницо, това е твоята съдба!"
© Росица Иванова All rights reserved.
