***
Обеси се на селския площад
смехът ми вчера. Бе по икиндия.
Ех, жалко! Бе красив и млад,
но го убиха хората. Ония,
които ме разстрелваха във гръб
с насмешки, недомлъвки и обиди.
Сега си късат дрехите от скръб.
Да беше жив, да може да ги види...
Те все надничаха към моя хляб
и в канчето ми, от вини пробито,
но с тях не бих могла да споделя
разлистения шепот на тревите,
разсъмналия свят на моя стих
и шепичките слънчеви надежди,
защото те не вярват във мечти.
Ще гледат насмешливо изпод вежди
и пак ще ме прострелват с тишина.
Но някой ден смехът ми ще възкръсне
и светъл, като влюбена жена,
отново тишината ще разпръсне.
© Нели Вангелова All rights reserved.
