* * *
Премерено брашно ,как бързо свършва,
как идва ден и си отива,
и само спомен ще остане,
дано и той не си замине..
А времето печално мълчаливо
на крехките ми рамене тежи,
натиска ме ,да ме смирява
с изплакани очи.
Не ме вини,понякога съм тъжна,
но винаги една е любовта ми,
за нея няма никога прегради.
Но пак до болка се страхувам.
Треперя от копнежа наболял
за твоите ръце да ме докоснат,
аз с устни твоите да стигна
да те погаля със дъха си.
Да стопля твоите надежди.
С върха на своите пръсти
до теб да стигна ,
а със сърцето си да те запомня.
Да те запазя после в себе си,
до сетен дъх ,до болка.
В безвремие те аз жадувам!
© Евгения Тодорова All rights reserved.
