***
Защото отънява вярата
с прокъсани надежди
и гол проплаква вятъра
без своите одежди.
Защото времето отмива
на дните светлото по пътя си.
Нощта се спуска и разлива
поройни дъждове в очите си.
Луната скрива си лицето
зад облаците тъмни и си тръгва.
Звезди не светят по небето
и става тъмно, много тъмно.
Зад тънките завеси все поглеждат
зениците на тихото очакване,
и с пръсти по стъкла рисуват
изплаканата болка във мълчание.
Защото нещо не достига
на пролетта, да бъде цяла.
Дори синчец и теменуга
не я усмихват, и е вяла...
Останала сама, безпътна
една Любов сънува пъстроцветие,
и колкото и да е Тя голяма
се сбира в нямо многоточие...
© Евгения Тодорова All rights reserved.
