Вървя сама, безцелно, без посока,
дочувам само ромон на вода.
Едва ли е река така дълбока,
както облялата ме самота.
Не виждам, не усещам, не мечтая
и сякаш влизам в стъклен коридор.
Света отвън опитвам да позная,
крещя наум и нямам отговор.
Нощта се спуска бавно върху мен
и блясъкът навън изчезва плавно.
Как да дочакам утрешния ден,
щом го посрещам тихо и безславно?...