* * *
Аз чаках дълго – много, много дълго.
Над мен със вой прелитаха години.
Прелитаха столетия и ери,
в безумен ритъм
дни и нощи,
лета и зими
бягаха през мен.
Аз чаках. Дълго, дълго чаках.
Бях клетка гола и сама
в пустинята на океана.
Бях пра-човек с тревожни сънища.
Бях стрък трева, скала и облак
и времето нехаеше за мен,
а аз – за времето.
Аз просто чаках.
И знаех, че дори безброй
живота да пропусна – ще те дочакам.
Нямах избор.
Чаках,
Защото беше мой.
Сега, когато търся топлина
от устните ти ненаситно, жадно
и не успявам много да ти дам,
докато всичко, всичко ти ограбвам,
прости ми.
Не защото нямаш
друг избор.
Просто си спомни,
че дълго, много дълго чаках.
Ще можеш ли да ми простиш?
© Росица All rights reserved.
