Нощ. Тишина. И крилата сянка,
помрачаваща напълно горската полянка.
Почти недоловимо пърхане с криле,
пърхане с криле на малкото дете.
Дете, дошло от самата Луна,
дете, виждащо мълчанието на света.
Тръгва тихо по горската пътека,
дава надежда, щастие и подкрепа,
дарява живот, взема човешката мъка,
дарява топлота, отнема тъгата глуха.
Събужда се човекът на сутринта,
усеща непозната топлина,
но никой не помни лунното дете,
детето, тихо пърхащо с криле...
© Мия All rights reserved.
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
