Сякаш беше прашец от пролетен цвят -

      толкоз нежна, ранима душа...

      като малко бижу в ръце на примат -

      виждам те аз... и виждам света.

      Светът е такъв, какъвто си е...

      какъвто е винаги бил -

      и груб, и жесток, и пълен с коварство,

      но в тебе живее и споменът мил

      от другото приказно царство.

        Сякаш беше сълза от ранена сърна,

      препускаща тихо през мрака.

      Така те видях, видях и света,

      който жаден за кръв ще те чака.

      Ще чака да спреш своя бяг във нощта;

      да се спънеш сама и да паднеш,

      да потърсиш утеха и бряг във смъртта...

      ще се ухили светът и ще чака.

      Но той е безсилен, беззъб, уморен;

      недей му се вързва изобщо.

      Навярно съм луд, но повярвай на мен

      и на своите сънища още...

                                   посветено на Снежи :)