Любовта те удря като с камък,

появи ли се, сърцето го обзема пламък,

но не винаги е тя щастлива,

а понякога ти вдига олелия.

И тъй, ти влюбил се в таз' ирационалност,

безбрежно гледаш тоз' квадрат

и чудиш се, дори с печалност,

къде е тангенсът, дали туй там е постулат?

Поглеждаш, моливът е във носа ти,

о, той още малко мозъка ще стигне!

И просветва ти, о, боже! О, велики!

Че то във синуса се всичко крие...

И почваш, коренуваш, теореми,

о, тежко е туй то твойто бреме!

А как си ти тъй влюбен само...

И ето! От съученичката ще искаш рамо!

А тя поглежда те свенливо,

прекалила снощи с виното пенливо,

усмихва се, целувка, смях:

"О, мили мой, пак ли спиш във час?"