...
Гласът ти – стон утихнал
чувам още без причина,
усещам твоя дъх повян
от южния вятър заскъснял.
Гледам нашата картина,
портет остарял,
а милувките нежни
сравнявам със блян...
Лъчите последни
греят есенния ден...
И тогава тя идва,
онази, плътната тъмнина,
която всичко обвива
във “мътна” тишина...
Превръща ме в сянка прозрачна,
зависима от теб и тъга....
Но ти си отиде отдавна,
далеч си от реалността.
И гасна пред портрета бавно,
спомен от младостта...
И виждам нашите дни,
дни, които гравира,
а гравюрата още кърви...
© Мая Филт All rights reserved.
