Гласът ти – стон утихнал

чувам още без причина,

усещам твоя дъх повян

от южния вятър заскъснял.

Гледам нашата картина,

портет остарял,

а милувките нежни

сравнявам  със блян...

Лъчите последни

греят есенния ден...

И тогава тя идва,

онази, плътната тъмнина,

която всичко обвива

във “мътна” тишина...

Превръща ме в сянка прозрачна,

зависима от теб и тъга....

Но ти си отиде отдавна,

далеч си от реалността.

И гасна пред портрета бавно,

спомен от младостта...

И виждам нашите дни,

дни, които гравира,

а гравюрата още кърви...