* * *
Спаси ме мъдростта на утрото.
Погали ме дъхът на светлината,
измъкна ме от призрачното лутане...
Изправих се и продължих нататък.
Събрах парчетата от същността си.
Душата разделих наполовина,
раздадох я без жал и егоизъм
на всеки, който пътя ми премина.
И с половин душа ще оцелея
в очите ти да видя хоризонта,
че погледът ти все отвъд чернее...
там някъде... Далеч от всяка болка.
А болката, за тебе отредена
до дъно ще изпивам всяка вечер.
И лудостта... И нея ще приема.
За утро ще се моля...Ти - за вечност...
© Ева Корназова All rights reserved.
